Елмор Ленард - Горещо хлапе

— Читателите ни не дават и пукната пара за това какво мислиш. Искат факти.

По повод интервюто му с Кристъл Дейвидсън редакторът каза:

— Карл Уебстър потвърди ли пред теб, че е отмъщавал за смъртта на ченгето от племенната полиция?

— Написах само, че са се познавали.

— Имаш предвид, че се предполага, че са се познавали.

Тони кимна.

— Което може би е дало на Карл мотив и е улеснило решението му да застреля банковия крадец.

— Твърдиш, че се е нуждаел от личен мотив, за да застреля издирван престъпник?

— Твърдя, че познанството му с Джуниър вероятно е възпламенило решимостта му да го направи.

— Карл Уебстър каза ли ти в прав текст, че ако му се наложи да извади оръжие, ще стреля на месо?

— Казал го е на Кристъл.

— А ти си приел думите на приятелката на гангстер на доверие?

Тони започна да си търси друга работа като писател.

Беше родом от Кребс, през 1903, сърцето на каменовъглените райони в Оклахома, самият той син на миньор, причината, поради която бе решил да опише опасностите, на които се излагаха хората, работейки под земята, високата смъртност и нежеланието на собствениците на мини да повишат стандартите за безопасност. Редакторът просто беше окастрил драмата от историята, казвайки му да се отърве от „задъхващи се във въглищните пещери“. Беше писал и за Черната ръка и за начините, по които гангстерите изнудваха за пари италианските търговци, а редакторът отново го попита знае ли със сигурност, че Черната ръка има връзки с мафията. Пишеше за това, че италианците по правило не се доверяват на банките и крият спестяванията си: „Най-малко петдесет хиляди долара на малки суми, заровени из дворове и зеленчукови градини из Кребс, Макалистър, Уибъртън и други общности.“ Пишеше за Джон Туа, най-влиятелният италианец в Оклахома, падроне 14 14 Човек, който намира работа на (и често експлоатира) италиански имигранти в САЩ. — Бел.прев. на всички Антонели и италианци, работещи в мините, който често стои вечер в ресторанта си с по двадесет хиляди долара, заключени в чекмеджето на бюрото, както и не по-малко от четвърт милион в банката му. Редакторът каза:

— Откъде имаш тези цифри? Някой друг италианец ли те информира?

— Всички го знаят — отвърна Тони. — Мистър Туа е голям човек, отдаден изцяло на благото на имигрантите. Дава на хората съвети, намира им работа, обменя валута. Ето защо държи всички тези пари при себе си.

Редакторът каза:

— Не ме интересува и онази за Клана. Кой изобщо е твърдял, че са се заклели да избият хората ти?

— Те мразят католиците — обясни Тони. — Не ни считат за по-добри дори от негрите. А почти всички италианци са католици. Дори и прокудените се женят в църкви и кръщават децата си.

Тони написа статия за щастливото семейство Фасино и тяхната фабрика за макарони. Както и една за общество на име „Обществото на Христофор Колумб“ и неговият оркестър от двадесет и пет музиканти, които свиреха по празници и на Четвърти юли.

Редакторът каза:

— Мисля, че му хващаш цаката. Сега напиши една за склонността на хората ти да прекаляват с бира „Чоктоу“ и домашно приготвено вино.

Това преля чашата. Тони Антонели напусна Дейли Таймс. Само след няколко месеца вече живееше в Тълса и пишеше за списанието „Истински детективски загадки“. Най-после бе намерил мястото си.

Щяха да му плащат по два цента на дума. Той прелисти едно от последните издания и се зачете в статия, която започваше с: „През зимата на 1932 лъчите на прожекторите, кръстосващи небето като жълти ленти през черен киноекран, излизаха от стените на щатския колорадски затвор.“

Нямаше търпение да започне да пише.

Два цента на дума, дори и за истории от рода на „Говори се, че“, правеха сто долара за пет хиляди думи, деветнайсет и половина до двайсет страници, както и възможността да се издигнеш до пет цента на дума. После откри, че броят страниците, а не думите. Вярваше, че му е било писано да работи за „Истински детектив“, и че това ще му даде възможност да включва повече диалог, да изследва начина, по който хората говорят в реалния живот. Ето, например, в статията, която четеше, момичето казваше:

— Помислих, че си ранен. Тези викове — заекна тя.

А отговорът беше:

— Добре ги наредих, а? — попита невъзмутимият водолаз.

Тони отгърна още няколко страници, докато погледът му не спря на снимка с надпис: „Перачницата на Лий Хоуи, откъдето водолазът започва своята мирна мисия, която се превръща в център на необикновения конфликт.“ Писателят измисляше дори заглавията на снимките си.