Елмор Ленард - Горещо хлапе

— Твърдиш, че племенният полицай е бил негов близък приятел?

— И двамата са били от Окмългий? Карл още тогава ли е решил да стане защитник на закона?

— Карл някога твърдял ли е, че преследва Емет Лонг на лична основа?

— Тази история е по-голяма, отколкото изглежда.

Кристъл каза:

— Искате ли да чуете какво още се е случило? Как тогава Карл ядял сладолед във фунийка и какво направил Ем?

Седяха на верандата и отпиваха бърбън в края на деня, а навън в тъмното прелитаха нощни насекоми. Над главата на Върджил беше окачен фенер, за да може да прегледа вестниците в скута си.

— По-голямата част, изглежда, идва от думите на онова момиченце.

— Някои неща са измислени.

— Господи, надявам се. Не си излизал с нея, нали?

— Няколко пъти сме ходили до „Пюрити“.

— Красавица е. Изглежда шик с това кимоно.

— И мирише хубаво — каза Карл.

Върджил обърна глава към него.

— Не бих споменавал това пред Боб Макмеън. Как един от собствените му шерифи души около приятелка на гангстер. — Зачака, ала Карл остави думите му без отговор. Върджил отново насочи очи към вестника, който държеше. — Не си спомням двамата с Джуниър Харжо да сте били първи дружки?

— Понякога, когато се засичахме, му казвах „здрасти“, нищо повече.

— Този Тони Антонели още малко ще ви изкара кръвни братя. И че си отмъстил за смъртта му. Чудят се дали това не е истинската причина да станеш щатски шериф.

— Да, и аз го прочетох — рече Карл.

Върджил остави Дейли Таймс и измъкна изпод него Оклахоман.

— Само че сега вестниците в Оклахома Сити твърдят, че си застрелял Емет Лонг, понеже навремето ти взел сладоледа. Сигурно за да е по-смешно.

— Предполагам — каза Карл.

— Могат като нищо да ти лепнат някой прякор, от онези хитрите, както ги измислят по вестниците, да започнат да те наричат Карл Уебстър, Сладоледеното хлапе?

— Мислиш ли?

— Започвам да подозирам, че цялото това внимание ти харесва.

Върджил произнесе последното с известна загриженост, на което Карл отговори със свиване на рамене. Върджил взе друг вестник от купчината.

— Тук пък цитират момиченцето, че когато Емет Лонг посегнал към пистолета си, ти си го прострелял в сърцето.

— Мислех, че им е казала „право през сърцето“ — рече Карл. — Обясних й, че ще искат да знаят какво оръжие нося, и да им каже, че е колт тридесет и осми с изпилена предна мушка… — Обърна се и видя, че старият му баща се взира в него със сериозно изражение. — Шегувам се. Емет се опита да ме измами. Погледна към Кристъл и произнесе името й, смятайки, че ще погледна. Само че аз не отмествах очи от него, понеже знаех, че ще посегне за пистолета. Направи го, а аз го застрелях.

— Точно както си го предупредил, че ще направиш — рече Върджил. — Във всички вестници го споменават, че си бил казал: „Ако се наложи да извадя оръжието си, ще те застрелям.“ Така ли му каза наистина?

— Споменах го — отговори Карл. — Сигурно Кристъл е казала на вестникарите.

— Е, момичето със сигурност умее да бие барабана вместо теб.

— Разказала е само онова, което се случи.

— Както и се полага. Точно това те направи известен защитник на закона само за една нощ. Мислиш ли, че ще се справиш с такава отговорност?

— Защо не? — ухили се на баща си Карл. Вече личеше, че се фука.

Последното не изненада Върджил. Той взе чашата си с бърбън, вдигна я към него и каза:

— Бог да ни е на помощ на нас, фукльовците.

Първият материал, който Тони Антонели написа за Дейли Таймс в Окмългий, беше портрет на италианските имигранти, работещи в мините на Оклахома. Заглавието му беше „Смърт в мрака“ и беше подписано с името Антъни Марсел Антонели. Редакторът на вестника каза:

— За кого се мислиш, за Ричард Хардинг Дейвис 13 13 Ричард Хардинг Дейвис (1864–1916) — американски журналист и писател, известен с работата си на кореспондент по време на Испанско-американската война, Втората бурска война и Първата световна война. — Бел.прев. ? Отърви се от Марсел и се наричай Тони.

Тони Антонели обожаваше литературния стил на Хардинг Дейвис, най-великият журналист в света. Ала всеки път, когато се опитваше да облече статиите си в цвят и с интересни наблюдения — както правеше Хардинг в „Смъртта на Родригес“ — за кубинския бунтовник, застанал пред пушките на испанския наказателен взвод с цигара, втъкната в ъгълчето на устата му, „без следа от арогантност и без проява на ненужна храброст“ — редакторът задраскваше цели пасажи с думите: