Елмор Ленард - Горещо хлапе

— Каза, че според хората щатските шерифи са застреляли съпруга ти… Скийт. Но на теб ти е известна истината, нали?

Сега вече беше приковал вниманието й, взираше се в него като хипнотизирана.

— И съм готов да се обзаложа, че го е направил самият Емет Лонг. На кой друг би му стискало? На бас, че ти е казал, че ако някога го напуснеш, ще те издири и ще те убие. Понеже не може да живее без теб. Не мога да си представя друга причина, поради която би останала с него през всички тези години. Имаш ли да кажеш нещо по въпроса?

Кристъл се наежи.

— Ако си вестникар…

— Така ли си помисли?

— Навъртат се наоколо. Веднъж щом се озоват в къщата, нямат търпение да си тръгнат. Ти изобщо не ми приличаш на такъв.

Карл каза:

— Миличка, аз съм заместник щатски шериф. Тук съм, за да арестувам Емет Лонг… или да го застрелям, едно от двете.

Първоначално изпитваше опасения, че е възможно да се е привързала към престъпника, но не беше така. Щом й показа звездата си, Кристъл седна и задиша по-спокойно. Съвсем скоро успя да се вземе в ръце напълно и стана разговорлива. Емет беше телефонирал тъкмо същата сутрин и щеше да се появи. Какво можела да направи? Карл попита по кое време го очаква. Тя отговори: по тъмно. По пътя щяла да мине кола и да натисне клаксона два пъти; ако когато отново преминела по пътя, входната врата била отворена, Емет щял да скочи в движение, а колата да си продължи.

Карл заяви, че ще остане и ще почете за Джоан Крофърд. Даде й указания да го представи като семеен приятел, който се е отбил случайно, но без да му дава подробности. Попита дали Емет й е донесъл списанията. Тя обясни, че списанията й били нещо като награда. После той попита от чисто любопитство дали Емет може да чете. Кристъл отвърна, че не е сигурна, но й се струвало, че само гледа картинките. Как го беше нарекъл Върджил преди години? Смешник. Карл каза:

— Ще ти бъде от полза, ако внимаваш какво се случва. Така по-късно ще можеш да разкажеш в подробности на пресата и да си видиш името във вестниците. Ще бъдеш звезда. Обзалагам се, че дори ще отпечатат снимката ти.

— Не бях мислила за това — рече Кристъл. — Наистина ли мислиш, че е възможно?

Чуха как колата изсвири два пъти, докато ги подминаваше.

Готов?

Карл беше готов, седнал в стола, обърнат към масата със списанията, където беше и единствената запалена лампа в стаята. Кристъл стоеше права и пушеше цигара. Беше изпушила три или четири, след като изпи цяла чаша за сок с джин, за да се успокои. Светлината откъм кухнята зад нея прозираше през кимоното, което бе облякла. Не изглеждаше никак зле тази Кристъл.

Но не и Емет Лонг. Не и начинът, по който влезе със списанията под мишница и почти незабавно попита:

— Какво има?

— Нищо — отговори тя. — Ем, запознай се с Карл, познаваме се отдавна. — Емет вече се взираше в него, а Кристъл започна да обяснява, че Карл бил помощник-сервитьор в „Пюрити“ горе-долу по същото време, когато и тя работела там. — А и майките ни членуват в Източна звезда.

— Емет? — обади се Карл и гласът му прозвуча като на търговски пътник. — Радвам се да се запознаем.

Взираше се в лицето, което си спомняше отпреди седем години. Същият смъртоносен поглед, изпод периферията на шапката. Проследи как Емет Лонг отнесе списанията до масичката, хвърли ги върху старите и обърна очи към Кристъл. Сложи ръце на масата, леко прегърбен, сякаш си даваше време за… какво… да отпочине? Вероятно да реши как да се отърве от помощник-сервитьора, за да отведе Кристъл в леглото. Карл си представи как Емет го прави, все още с шапка на главата. А после си припомни думите на баща си: „Знаеш ли защо ме улучи онзи маузер, когато бях на мушката на испанския снайперист? Мислех, вместо да внимавам и да си върша работата.“

Карл се запита какво чака всъщност. Той каза:

— Емет, извади пистолета си и го остави ей там на масата.

Кристъл Лий Дейвидсън умееше да разказва тази история. Беше я декламирала достатъчно пъти пред шерифите и различните представители на закона. Същият следобед отново говореше за случилото се, но този път пред репортерите от вестника… а онзи от Оклахоман, вестникът на Оклахома Сити, не спираше да я прекъсва и да задава въпроси, които доста се различаваха от онези, които й бяха задавали шерифите.

Говореше за заместник щатски шериф Уебстър като за „Карл“, а онзи от Оклахоман рече:

— Аха, значи вие двамата вече сте минали на малки имена, а? Нали не възразяваш, само се шегувам? Посещавал ли те е тук в хотела?