Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

Върнаха се до колата, потънали в мълчание. Първоначално Дъг крачеше пред нея със скован гръб, но постепенно смали крачката, за да може Ели да го настигне. Тя го хвана под ръка и опря глава на рамото му. Изкачиха склона заедно и се разделиха само за да прекосят оградата от бодлива тел.

Стигнаха до колата, останаха край пътя, не искаха да си тръгват. Дъг се облегна на колата, а Ели зарови лице в гърдите му.

— Почувства ли го? — попита тя. — Че никога вече няма да можем да се върнем на това място?

Дъг кимна бавно.

— В романите на Кретиен виждаш уравновесения свят на двора, пълен със закони, обичаи и протокол; и дивия свят на гората, където се случват търсенето, битките и магията. Мисля, че ние се готвим да напуснем този свят. Историята свърши.

— Някои истории свършват — заяви тя твърдо, — но нашата няма да свърши скоро.

Обаче още нещо я безпокоеше. Искаше да го каже сега, преди магията да се разруши. Отдръпна се, за да погледне Дъг в очите.

— Онова, което Бланшар каза… в мазето на Анелизе Стирт…

Дъг я накара да замълчи с целувка.

— Не искам да знам.

Брюж, 1184 г.

Свещта е почти изгоряла. Седя във висока кула и пиша до ослепяване. В течение на годините разказах историите на много мъже и жени в капана на техните кули — в разказите това е предизвикателство, пречка, която трябва да се преодолее. Действителността е различна.

Аз надживях себе си. Моята история свърши преди четирийсет години, а аз продължих да се бавя на сцената, след като публиката отдавна си е отишла. Служих на графа на Блоа и неговия син — графа на Шампан. И двамата вече са мъртви. Мъжът, на когото служа сега, Филип Фландърски, не е бил роден, когато моята история се случи. Той ми плаща стипендия и аз го лаская. Пиша, че струва повече от Александър Велики. Той се преструва, че се чувства неловко, но тайно иска да ми вярва. Възхвалявам неговата мъдрост, любовта му към истината, справедливостта и честността. Хваля неговата щедрост, особено когато наближи деня за изплащане на стипендията ми.

Брюж е странно място. Мъжете тук са намусени и без чувство за хумор, не се интересуват от друго, освен от търговията си. Вместо пътища имат канали — по-трудни за ходене, но така по-лесно си транспортират стоките. Градът съществува заради овцете — но никога няма да чуете блеенето на агнета или писъците им от кланиците. Овцете живеят другаде — отвъд стените и океана. Тук съществуват само като счетоводни книги. Пристигат тук под формата на чували със сурова вълна; като бали плат, боядисан и плисиран; като кожи за табаците и цели кожи, остъргани до чисто за велен. Когато фламандците празнуват, вечерят овнешко. Единственото, което отглеждат, са парите.

Аз не се различавам от тях. Стоя си в кулата, държа се настрана от света, научавам за живота чрез клюките и хорските приказки. Пиша второкласни описания на второкласни животи, когато граф Филип настои, но най-вече описвам своята собствена история. Писана и пренаписвана — от четирийсет години не познавам ничия друга. Не минава и час да не се замисля за камъка и за копието, което причинява рани, които никога не зарастват. Мислех, че ако го предам, ще се освободя от неговата власт. Вместо това то преследва въображението ми.

Взех няколко от тези листове велен и записах моята история, но последните страници са празни. Когато ти си разказвачът, можеш да избереш края. Но аз не знам как да я завърша. Пиша и пренаписвам, но последните страници остават недокоснати.

Една жена на балкона чу риданията и хукна надолу към залата. Отиде право при кралицата и попита какво не е наред.

Какво не е наред?

Историята не свършва. Търсенето не е приключило. Всичко, което мога да направя сега, е да разкажа приказката, докъдето я знам.

Оставям перото. Капка мастило разстила мрак върху пергамента, но не докосва думите.

Духвам свещта.

Може да се приеме, че Кретиен дьо Троа е съвършеният творец: познат е само чрез произведенията си. Всичко, което е оцеляло от него, са петте рицарски романа, които написва през втората половина на дванайсети век. Те стават основа на целия жанр рицарски романи за Артур. Без въображението на Кретиен нямаше да има Камелот, нито Ланселот, нито любовта му към кралица Гуинивиер, дори Свещеният граал нямаше да го има.

Днес е почти невъзможно да си представим свят, в който Свещеният граал не съществува. Толкова голяма е силата на тайнствеността в изплъзващата се представа на Кретиен, че само след едно поколение неговите читатели започват процес, който продължава до ден-днешен. Ако погледнем назад, ще видим учени, които влагат голяма енергия в търсенето на митичните предшественици на Граала. Въпреки всичките им усилия е ясно, че докато даряващият живот съд е повтарящ се архетип в човешката митология, специфичният предмет, Свещеният граал, принадлежи само на Кретиен.