Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

Долината се стесни, пътеката започна да се промъква между два хълма. Дъг извади карта от раницата и отново провери посоката.

— Тук трябва да е.

Той се отклони от пътеката и я поведе по стръмен склон между дърветата. Раната й запулсира, но тя не се оплака. Пресякоха една нива и стигнаха до ограда от бодлива тел. Нямаше врата или преграда. Дъг раздели теловете, за да може Ели да се промуши.

— Влизаме в чужд имот.

— Това не е най-лошото, което сме правили.

Навлязоха отново сред дърветата. След ослепителния блясък в полето им трябваше известно време, за да свикнат с шарената светлина. Изпод храсталаците започнаха да се показват стени. Покритата с бръшлян колона, която беше взела за дърво, се оказа ъгъл на рухнала кула, висока около шест метра. Ръбести кафяви камъни стърчаха под падналата мазилка. Навсякъде растяха възлести дървета. По нататък голям къс от стена лежеше на една страна, оплетен в корените на стар тис.

Ели се обърна към Дъг.

— Откъде знаеше, че тези руини са тук?

— Защото ги има в регистъра на уелските исторически сгради. Намерих го в интернет.

— Ако и сър Пърсивал имаше интернет…

Пресякоха мястото, лъкатушейки между дърветата, като проследяваха очертанията на старите сгради, които едва се издигаха над обраслата земя.

— Датира от дванайсети век, но от векове е руина — обясни Дъг. Тя не му обръщаше внимание. — Ако погледнеш внимателно останките, ще видиш, че постройката е била ориентирана от изток на запад. Много хора смятат, че е била параклис.

— Мислиш ли, че…?

Ели чу шумолене в листата зад гърба си. Обърна се рязко и раната я заболя.

Брадат възрастен мъж се беше появил зад тях. Носеше зелени гумени ботуши и ватирана жилетка без ръкави. Плосък каскет от туид покриваше вълнистата му бяла коса. В ръка стискаше ясенова тояга. Можеше да е земеделец или рибар, излязъл на разходка в гората — или собственикът на парцела. Обаче в очите му нямаше гняв, нито любопитство.

— Помислих си, че може да дойдете тук.

— Кой сте вие? — попита Ели. Почти беше забравила да диша, но не я беше страх.

Той се облегна на тоягата.

— Може да ме наричате Джордж. Така ме познаваше Хари, вашият баща — също. Той много щеше да се гордее с това, което направихте.

Обиколи остатък от каменен зид, потропвайки по него с тоягата си.

— Ако търсите копието, сте закъснели с няколкостотин години.

— Кретиен тук ли го е скрил?

— Да. Опитал се е да го скрие от нас, за да го скрие и от Сен Лазар. Дал да изковат копие, с което ни е заблудил за известно време. Когато написал „Пърсивал, рицарят на Граала“, сме тръгнали по същите следи като вас.

— Къде е копието сега?

— На сигурно място. — Той вдигна един жълъд и го потърка в дланите си. — На всеки стотина години настъпва подобно отклонение и някой извън Братството „спасява“ някое от съкровищата, поверени на нашите грижи. Смятат, че ще е в най-голяма безопасност, ако го скрият от нас, но накрая винаги си го връщаме. Така е най-добре.

Погледна многозначително към раницата на Дъг, който отстъпи с яростно изражение.

— Може да се присъедините към нас. Със сигурност си заслужихте шпорите — каза непознатият.

— Да се присъединим към какво? — попита Дъг. — Към организация, която не може да защити собствените си членове? Която използва невинни хора и след това ги зарязва? С радост бихте закопали Ели под някой френски хълм, за да стигнете до Сен Лазар!

По лицето на възрастния мъж се изписа болка.

— С „Монсалват“ сме в патово положение от около осемстотин години. Не желаехме да използваме оръжието, което притежавахме, и бяхме в невъзможност да лекуваме раните, които те причиняваха. Не можете да си представите колко е мъчително. Може би накрая загубихме вярната представа кои сме.

— Тогава може би загубата на това ще бъде цената, която трябва да платите.

— Дай му го — каза Ели тихо.

— Ти си човекът, който го измъкна от банката, пренесе го през цяла Европа и го опази. Трябва да бъде твой — извика Дъг.

— Ако има някаква сила, ако може да стори някакво добро, по-добре да бъде в техните ръце.

Той не искаше да отстъпи и я гледаше предизвикателно в очите. След това подаде раницата. Ели внезапно почувства как голяма тежест напуска тялото й и разбра, че изборът й е правилен.

Възрастният човек кимна тържествено.

— Благодаря.

— Как го наричате? — попита Ели.

За нейна изненада възрастният мъж се изчерви.

— Дори ние не можем напълно да се освободим от магията на Кретиен. Наричаме го Граал.