Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

— Раната ли боли?

— Всичко е наред. — Раната я болеше, когато ходеше, но през последните дни вече не я усещаше толкова силно. Щеше да зарасне. Тя му отправи усмивка, която Дъг не разбра. Още не му беше казала — трябваше да мине поне още седмица, за да е сигурна, но вече знаеше. Усещаше живота, растящ в нея, семе, което бавно покълваше. Изпитваше щастие.

Пътуваха между ниските хълмове на Югозападна Англия, където високотехнологични производства се трупаха върху древния пейзаж, където щръкнали камъни сочеха хилядолетни пътеки, където изсечени животни дамгосваха хълмовете в бяло. Ели свали прозореца и остави въздуха да блъска лицето й.

В Лондон членове на Банковата комисия и счетоводители пълзяха из кабинетите на „Монсалват“ и бавно разчленяваха нейните активи. Когато банката рухна, изскочиха няколко нови истории, но не много. Не беше първата банка, която фалира тази година, и нямаше да бъде последната. Никой в Ситито не беше особено впечатлен. „Монсалват“ винаги е била непредсказуема, казваха те, играеше по собствени правила — и беше неизбежно да се провали. Сегашният климат беше такъв, че при подобно поведение не можеш да се отървеш. Повечето от тях се радваха да видят как си отива.

Магистралата се раздели — Дъг пое по М48 към Чепстоу. Точно преди моста на Севърн зави и мина през малко селце, по уличка, която излезе на брега на реката, между електрическата подстанция и пречиствателната станция. Седяха там като влюбени юноши и гледаха водата.

— Това ли е твоята представа за романтичен ден сред природата? — закачи го Ели.

— Зависи какво разбираш под романтичен.

Тя изчака да продължи.

— Леон — твоят човек в замъка. Ти каза… че според него… стихотворението е измама. Че истинските следи за местонахождението на копието се намират в Кретиеновия „Рицар на Граала“.

Ели кимна.

— В романа, когато описва замъка на Граала, Кретиен споменава две действителни места като метафори. Казва за кулата на замъка „Оттук до Бейрут не можеш да намериш по-хубава“. Когато говори за галериите, казва: „Те бяха по-разкошни от всички, който можеш да видиш оттук до Лимож“.

— Добре.

— И Лимож и Бейрут са били някога римски градове. Лимож се казвал Августоритум, а Бейрут — колония Юлия Августа.

— Значи и двата са кръстени на император Август.

— Точно така. Прегледах географския справочник с римски имена в Британия. Има едно място тук, което също се е наричало Августа. Сега се нарича Ауст — предполагам, че е някакво изкривяване на древното име.

Ели си спомни знака.

— Селцето, през което току-що минахме.

Дъг се загледа в Севърн. Беше отлив — кафяви пясъчни наноси се спускаха по реката, изровени в дълбоки канали, където водата се оттичаше. Голям къс скала стърчеше в средата на коритото.

— Точно преди да стигне до замъка на Граала, Пърсивал се озовава пред голяма река. Погледнал дълбоката и бърза вода и не посмял да я прекоси. Рибарят му казал, че на двайсет левги в двете посоки няма мост, брод или сал.

Погледна наляво, където червените въжета на висящ мост прехвърляха реката.

— За щастие ние си имаме магистралата.

Върнаха се в колата и прекосиха реката. На другия бряг един знак ги поздравяваше на уелски: „Добре дошли в Уелс“.

— Севърн винаги е била граница — замислено отбеляза Дъг. — Между англичаните и уелсците, между саксонците и келтите. Разумната цивилизация и дивата, неуправляема магия.

Ели се изсмя.

— Аз май съм израснала на погрешната страна.

Дъг зави в следващия изход от магистралата и покара няколко километра покрай ниви. Спря встрани от пътя до едно голф игрище и извади две раници от багажника. Подаде едната на Ели.

— Взех неща за пикник.

Нямаше нужда да пита какво има в другата раница. Откакто се върнаха от Франция, той беше постоянно присъствие — подобно на сянка или миризма.

Намериха пролука в оградата. Табелка сочеше пътека за пешеходци, която водеше в долината.

— Пърсивал обръща гръб на реката и се изкачва на върха на хълма — продължи Дъг. — Сред дърветата видял покрив на замък.

— Не виждам никакъв замък.

— Мястото е тайнствено — ту се появява, ту изчезва.

Следваха пътеката към плитката долина, крачейки един зад друг. Птиците пееха, мухите бръмчаха наоколо и слънцето галеше лицето й. Тя се спря, за да свали жилетката си, и остана по къси ръкави. Наслаждаваше се на ласката на слънцето, на дългата трева, която докосваше с пръсти. В подножието на хълма имаше извор. Ели клекна до него и отпи от шепата си вода. Беше толкова студена, че я заболяха зъбите.