Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

Уелс

Хю лежи на дъното на лодката, ръцете му са кръстосани върху меча на гърдите, очите са затворени. Навеждам се и прошепвам в ухото му: „Спасихме краля. Взехме копието“.

Той не ме чува. Вече никога няма да чуе нищо. С тромави движения поставям мачтата в гнездото и вдигам платното. Изработката му е груба, но върши работа. Вятърът го издува и ни избутва в морето.

Гластънбъри, 1143 година

Монасите ме гледат тревожно. Няма начин да скрия онова, което нося — увих го в зебло, но те могат да предположат какво е. Тази маскировка ги тревожи още повече, особено когато обявявам, че искам да видя игумена.

Изминал съм дълъг път от онова езеро в Уелс. Сега съм отново в Англия. Кралството още е във война — нито Стивън, нито Мод могат да спечелят предимство. Вместо да се бият един срещу друг, те опустошават земите си. Ако не можеш да убиеш краля — убий кралството му.

Спомням си какво каза Хю. Благословено време — златен век в сравнение с онова, което щеше да се случи, ако копието беше убило краля. Трябва да вярвам, че е казал истината. Иначе толкова много усилия биха били напразни.

Обаче тук, в Гластънбърския манастир, монасите изглеждат доста добре — със сигурност са по-дебели и задоволени от братята, с които живях в Бретан. Понякога, щом чуя монотонното нареждане на някой псалм да се носи от черковните врати като рояк пчели в летен ден, си мисля за тях. Питам се какъв ли щеше да е животът ми, ако бях останал там, заключен в библиотеката да преписвам стари думи. Или ако бях поел по пътя пред мен, когато ми направиха тонзурата на осем годинки? Щях ли да бъда по-щастлив?

Игуменът ме приема в параклиса. Той е богато украсен, както подхожда на най-богатия английски манастир. Мозайката на пода образува сложни остри линии, които се пресичат в мрежа, която няма нито начало, нито край. През прозорците зад гърба му виждам стръмните склонове на хълма Гластънбъри, които се издигат високо.

— Разкажи ми какво се случи — нарежда игумен Хенри. Очите му се стрелкат към вързопа от зебло. Изглежда остарял. Бузите му са хлътнали, косата — посивяла, но пръстените му са непроменени — ярки и разноцветни като лятото. Те продължават да подрънкват като звънчета, когато движи ръката си.

Разказвам му почти всичко. Нашето пленяване от Морган, син на Оуин, отчаяната езда през Уелс и сражението на билото на хълма. Голяма част от това вече е чул — от Уилям от Ипър и другите мъже, които са се върнали, и лично от своя брат — краля. Но те не знаят какво се е случило след това.

Завършвам разказа си за битката на брега.

— А копието? — пита игуменът.

Той знае отговора — откакто влязох в помещението, втораченият му поглед не се е отделил от вързопа. Ръката ми трепери, когато му го подавам. Надявам се, че няма да се досети защо.

Разгъва зеблото и измъква копието. Желязото е черно и покрито с петна, набързо изковано. Ковачът, който го изработи за мен, не можеше да разбере защо някой ще иска изцяло желязно копие. Затаявам дъх. Ако Хенри е държал истинското копие, няма да се излъже от моя фалшификат.

Докосва го с благоговение. Очите му са ококорени от страхопочитание.

— А другият… предмет. Видя ли какво се случи с него?

— Лазар дьо Мортен избяга с него.

Отнесено изражение се появява на лицето му.

— Ще го намерим.

В тези думи има окончателност, съзнанието му вече се насочва към други въпроси. Аз съм изпълнил предназначението си, а той е зает човек. Не зная каква функция изпълнява в ордена на Хю, но той е и игумен на Гластънбъри, епископ на Уинчестър, кралски съветник и брат на краля. Но когато стига до вратата, се спира.

— А ти какво ще правиш?

Не мога да си представя, че е загрижен за моето благополучие. Нищо не ми дължи. Може и да съм му донесъл копието, поне така си мисли, но в най-добрия случай това е частично изкупление. Аз знам твърде много за него, за да ме пусне напълно свободен.

— Мислех да се върна във Франция.

— Земя ли имаш там?

— Не.

— Роднини?

— Никакви.

Той се смръщва. Земята и семейството са лостовете на неговия свят. Не може да ме разбере.

— Уилям каза, че си изкусен разказвач.

— Оставям на публиката да ме оцени.

Той не обръща внимание на фалшивата ми скромност.

— Моят брат, графът на Блоа, обожава историите. Мисля, че мога да ти уредя синекур в неговия двор в Троа. Той не е член на нашия орден, но съчувства на делото ни.

Аз се покланям.

Уилтшир, Англия

Дори на магистралата в слънчевата майска утрин човек можеше да почувства пролетния живот, който избива от земята. Ели и Дъг потеглиха от Оксфорд и излязоха на магистрала М4 при Нюбъри, след това поеха на запад. Не говореха много. Ели гледаше през прозореца, отпуснала ръка на корема си. Дъг забеляза жеста и попита: