Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

Обръщаме се отново. Сега сме толкова близо, че няма смисъл от галоп. Започваме да се блъскаме един друг — тъпи удари по тялото, безсилни да проникнат през ризниците. Кракът ми изскача от стремето; седлото ми започва да се плъзга. Усещам как коланът се скъсва. Обаче и моите удари оказват въздействие — на Малегант също му е трудно да се задържи на седлото. Плъзга се назад, копието му се вдига; виждам възможността и го мушвам в рамото. Пада назад от седлото и тупва на пясъка.

Обаче това движение нарушава и моето равновесие. Преди да успея да се възползвам от предимството си, седлото се плъзва настрани. Аз се претъркулвам, за да не бъда повлечен под коня.

И двамата скачаме на крака и вадим мечовете си. За да спечеля време и да си поема дъх, се провиквам:

— Какъв съм аз за теб?

Под шлема устата на Малегант се разтяга в презрителна усмивка.

— Никакъв.

— Защо ме взе в Ил де Пеш?

— За да те убия.

— Защо мен?

— Недовършена работа. — Той се изсмива. — Вече избих семейството ти.

Още се питам дали беше истина — или просто лъжа, която целеше да ме предизвика. Със сигурност имаше подобно въздействие. Вцепенен и замаян от ударите, не поставям казаното под въпрос. Отново съм на девет години и съм се върнал в горящия двор на бащиния ми замък. И единственото, което желая, е да нападна.

Никое сражение не е красиво, но това е по-грозно от всички останали. Изтощени сме от снощната битка и от ударите, които си разменихме. Тръгвам тежко към него по пясъка. Замахвам и пропускам; той отстъпва и замахва с меча към шлема ми. Навеждам се, но не достатъчно бързо; ударът се стоварва върху върха, скъсва вързалките и отнася шлема. Главата ми кънти като камбана. Малегант вдига меча, за да разцепи голия ми череп. Инстинктивно вдигам щита. Но аз нямам щит. Поемам тежкия му удар с предмишницата. Костта се строшава; ръката увисва отпусната и усукана. Кръв капе между халките на бронята ми и се стича като дъждец на пясъка. Под ръкава усещам как костта стърчи от кожата ми. Когато се опитвам да я помръдна, строшената кост се закача в халките на ризницата. Изкрещявам толкова силно, че едва не губя съзнание. Малегант се смее.

Да, но имам още една ръка. Мечът му трябваше да разсече всичко — костта, ризницата и всичко останало. Ударът със сигурност беше достатъчно силен.

Но мечът е тъп: изгубил е остротата си по време на нощното сражение и той не го е наточил. Моят меч е остър.

Болката ми носи яснота. Залитам назад, мечът се полюшва в здравата ми ръка, сякаш вече нямам сили да го държа. Малегант съзира възможността и ме следва. Отчаяно иска да ме довърши колкото може по-бързо. Забавям крачка, започвам да залитам. Той ускорява ход и се прицелва в черепа ми.

Но макар тялото ми да се олюлява, краката ми стоят здраво на земята. Внезапно се хвърлям напред и мечът ми се вдига. Малегант се нанизва право на острието. Трябва само да го държа здраво и да оставя тежестта му да свърши останалото.

Острието пробива ризницата и разпаря корема му. Той замахва, но аз съм твърде близо; няма сила в удара, а острието е прекалено тъпо, за да ме прониже.

Отдръпвам се, опирам крак в слабините му и издърпвам острието. Кръв потича от стомаха му, но той е още на крака. Втори удар разцепва шлема му, смазва забралото и го забива в устата, избивайки три зъба. Той пада на земята.

Срязвам вързалките на шлема му и го свалям. Все още се съпротивлява. В ръката му се появява нож, изправя се със залитане на колене. Вече не изглежда опасен — по-скоро трогателен.

Хващам меча си като брадва и замахвам. Силата ми приижда, вратът му е пресечен. Главата му се търкулва по пясъка и се спира точно на прибоя, полюшвайки се лекичко. В краката ми трупът изпомпва кръвта си в пясъка.

Локменез

За секунда Ели изобщо не усети куршума. След това болката избухна и тя рухна на земята, прикривайки камъка с тялото си, докато кръвта й бликаше върху него. Смътно осъзнаваше, че Бланшар е клекнал до нея, и се опитва да я обърне. Лъскавата му цивилизована маска беше паднала: блъскаше я и дърпаше като обезумяло животно.

Земята отново затрепери, но Бланшар не вдигна очи.

Висока фигура, очертана на фона на огненото небе, дръпна Бланшар и той се обърна. Тя видя лицето на Дъг и извика, макар че може би беше само сън, долетял на крилете на смъртта.

Дъг видя пистолета, преди Бланшар да успее да стреля. Втурна се напред и Бланшар се преви, залитна назад и…

Ели не го видя да пада. Чу само вика му, който отекна в долината и заглъхна.