Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

— Копието беше фалшиво — примамка, за да ни вкара в капана. Мисля, че твоят приятел е прикрепил детонатор към него. Когато докосна двата края, тялото ти затвори електрическата верига.

Ели си спомни скелето, кабелите, излизащи от генератора.

— Покривът…

— Експлозиви.

Задави го кашлица. Пистолетът заподскача опасно в ръката му. Изплю кървава храчка.

— Копието беше фалшиво. — Той посочи белия камък до гърдите й. — Но се страхувам, че това е истинско.

Ели почти беше забравила за него. Инстинктивно го притисна по-здраво към себе си.

— Ели, ти наистина направи повече, отколкото очаквах. Повече от баща си — повече от всички идиоти през вековете. Но не можеш да го задържиш.

Напуканите му устни се разтегнаха в призрачна усмивка.

Тя за малко не му го даде. Но думите му я ядосаха. Повече от баща си. Спомни си за човека, когото познаваше само от снимките, сгазен в тунела, докато се е опитвал да спаси камъка, който тя държеше сега. Спомни си дългите години вдовство на нейната майка и самотната й смърт, затворена в болницата на Бланшар. Радваше се, че не го доведе тук.

Стисна по-здраво Граала.

— Не.

Бланшар кимна.

— Разбирам.

И я застреля.

Коом Викан

На този бряг няма време. Няма слънце или сянка, нито черковни камбани: само сив покой и плисък на вълни. Гладката като огледало вода сякаш никога няма да се надигне в прилив.

Оглеждам копието. Още не мога да кажа от какво е направено. На пипане е като камък, но камъкът със сигурност би се строшил досега. Странни шарки вървят по дръжката, резбовани са толкова фино, че едва ги усещам с върха на пръстите. Занасям го до морето и измивам кръвта на Лазар от върха.

Тръпка минава по ръката ми като пепелянка. Може би е спазъм на мускула, но мисля, че дойде от копието. Слагам го обратно в лодката и го покривам с края на одеялото.

Силата се събира в дълбоки резервоари , каза Хю. Натрупва се у хората, но също така в предмети. Ако има сила, вложена в копието, не мисля, че е сила на доброто.

Денят си тече. За да убия времето, срязвам въжето, което държи лодката за скалата. Мечът на Хю е толкова тъп, че едва успявам да прережа нишките. В чантата му на седлото намирам брус и го наточвам. Източен вятър духа откъм планините, но лицето на Хю е лъскаво от пот. Челото му е горещо. Взимам манерката, но тя е празна.

Трябва ни още вода, ако ще излизаме в открито море.

Не сме далеч от устието на реката, но не смея да ходя далеч невъоръжен. Взимам щита на уелсеца, и копието и меча на Хю. Оставям скъпоценното копие в лодката при него. Приливът най-сетне е стигнал до нея. Вълнички минават покрай корпуса, но веднага се отдръпват. Ще мине час и повече, докато заплава.

Поемам по пясъка към коритото на реката. Водата е леко солена, манерката не е достатъчно голяма, но трябва да го направя. Опитвам се да напълня шлема, но водата протича от нитовете. Вторачвам се в отражението си: мършав, окървавен, мръсен и сбръчкан от грижи. Не такъв рицар си мечтаех да бъда. Мухи се вият над отражението ми, сякаш над труп. Слагам си шлема и за последен път яхвам коня си. Приливът изведнъж навлиза много по-бързо. Не искам лодката да бъде отнесена без мен. Пришпорвам коня до върха на дюните и поглеждам надолу.

Лодката е още там — кон галопира по брега. Черен кон с черен ездач. Той ме вижда и спира.

— Питър.

Вятърът отнася името обратно при него. Напрежението в гласа му е очевидно. Изтощен е.

Спускам коня бавно по дюната и излизам в тръс на брега. На изстрел разстояние спирам. Вълните се разбиват в брега, вятърът роши гривата на коня. Сякаш сме последните двама човеци на земята. Сваляме копията.

Малегант пришпорва коня. Аз не нося шпори, но конят ми знае какво да прави. Впускаме се един срещу друг, вятърът пее в лицето ми. Насочвам копието и го накланям напряко на конския врат; свивам се на стремената със сгънати колене, главата напред — както ме е учил Горнеман.

Сблъсъкът е огромен. Срещу копието на Малегант щитът на стрелеца не струва и пукната пара. Той дори не отбива удара — върхът на копието продължава, срязва ризницата ми и разпаря ръката, минавайки на косъм от мускула. Малегант продължава в галоп и изтръгва щита от ръката ми. Едва не ме смъква от седлото.

Треперя, едва удържам копието, но трябва да се обърна, преди Малегант да го направи. Дърпам юздите. Затова го наричат турнир — само че сега не се сражаваме за откуп и слава.

Бърз съм — но Малегант не е по-бавен, а аз вече нямам щит. Впускаме се от по-близо във втора атака, но конете са по-бавни: сякаш минават години, преди да се приближим. Имам предостатъчно време да избегна копието на Малегант, но това означава, че и моят удар едва го докосва.