Мими Лат - Опасно съдружие

— Страхувам се, че настоява — добави асистентката й с изразително вдигнати вежди.

— Кажи й, че… — Ребека млъкна, тъй като гостенката вече беше в помещението и вървеше към нея.

Катрин Денисън съзнаваше, че не е красива, и полагаше всички усилия да изглежда привлекателна. Внимателно положеният грим и правата руса коса прикриваха почти квадратната й челюст, а елегантните дрехи подчертаваха добре сложената й фигура.

— Някакви новини? — попита без заобикалки тя.

— Не — поклати глава Ребека и хвърли поглед към телефона на бялата дъбова масичка до себе си.

— Скоро ще има, бъди сигурна в това — проследи погледа й Катрин. — Междувременно ти трябва да се държиш, Ребека. Райън би очаквал да бъдеш твърда, нали? А и за никого от нас няма да е от полза, ако рухнеш.

Другата жена беше прекалено напрегната, за да скрие раздразнението си.

— Нямам никакво намерение да рухвам! — рязко отвърна тя. В съдебната зала одобряваше такова властно поведение (Катрин беше изключително амбициозен адвокат и не признаваше нищо друго, освен победата), но не го приемаше в собствения си дом, особено пък при тези обстоятелства.

Никога не се бе чувствала удобно в присъствието на Катрин. Това беше така, защото знаеше, че тази жена бе имала връзка с Райън. Той сам й го беше казал и от тогава насам тя непрекъснато се притесняваше от този факт, макар връзката между двамата да беше приключила далеч преди да се запознае със съпруга си.

— Все още не разбирам как е възможно да се случи подобно нещо — поклати глава Катрин. — Единствената информация по телевизията беше, че търсенето е възобновено. — Големите й кафяви очи се спряха върху лицето на Ребека: — Мога ли да направя нещо за теб?

— Не — отвърна тя, малко изненадана от въпроса. — Но все пак ти благодаря.

— Няма за какво. Брандън отбивал ли се е насам?

— Да. Снощи настоя да ме изпрати, за да не бъда сама. Отиде си, след като дойде Люси, някъде преди около час.

— О, така ли? — Катрин кой знае защо се разтревожи. — Е, добре… Мисля, че е време да тръгвам за кантората… — Почука по тапицерията на дивана и добави: — Ще ми дадеш ли куфарчето на Райън?

— Какво? — погледна я изненадана Ребека. Съдбата на съпруга й все още беше неизвестна, а тази жена вече мислеше за бизнес. — Сигурно се шегуваш!

— Не — учудено отвърна тя. — Нима казах нещо смешно?

Люси прегърна домакинята през кръста и каза:

— Ще се съгласите, че на Ребека в момента едва ли й е до вашите служебни проблеми.

— Разбира се, разбира се — енергично закима Катрин. — И точно затова си помислих, че… — Замълча, после погледна младата жена: — Извинете, не чух добре името ви…

— Люси Валдес. Аз съм юридически сътрудник на Ребека.

— Много добре, Люси. Ако бъдете любезна да донесете това куфарче, аз веднага си тръгвам.

— Какво толкова важно има в него? — направи крачка напред Ребека.

— Служебни документи, нищо повече — отвърна й Катрин с напрегната усмивка.

Ребека затвори очи. Струваше й се, че ако предаде куфарчето на Райън в ръцете на тази жена, значи е изгубила всякаква надежда — нещо, което никога нямаше да стори.

— Съжалявам — промълви и бавно поклати глава. — Не мога да направя това.

Въпреки изписаното нетърпение на лицето й Катрин внимателно изрече:

— Разбирам как се чувстваш. Не бих поискала това от теб, но днес имаме среща с важни клиенти, която няма как да отложим.

Съчувственият тон беше толкова необичаен за нея, че Ребека моментално застана нащрек и поклати глава.

— Наистина е така, Ребека — продължи тя, вече без да крие нетърпението си. — Тези документи ми трябват! За съжаление животът продължава, въпреки изчезването на съпруга ти!

— Зная. Но аз все още се надявам, че Райън скоро ще влезе през тази врата и ще даде обяснение за всичко, което се е случило. Съответно и сам ще се погрижи за съдържанието на куфарчето си.

— Държиш се като дете! — ледено процеди Катрин. — Ще видим тази работа!

После рязко се обърна и напусна къщата.

Детектив Нанси Соловски гледаше снимката на Райън Морланд, публикувана на първа страница на „Лос Анджелис Таймс“, под която се мъдреше заглавие: „Тайнственото изчезване на млад адвокат проваля предизборно парти на огромна яхта“. „Надявам се да го открият“, помисли си тя, докато разтриваше схванатия си врат. После вдигна слушалката и набра домашния си номер.

— Карла, аз съм… Децата станаха ли?

— Разбира се — отвърна жизнерадостен глас. — Поли се облича, а Тимъти вече довършва домашното си.