Мими Лат - Опасно съдружие

Телефонът иззвъня. Обаждаше се портиерът на подземния гараж да му съобщи, че Брандън е взел асансьора. Джон опипа вратовръзката си и облече сакото. После излезе, прекоси коридора и отвори вратата на огромния ъглов кабинет, който заемаше вуйчо му.

Тук винаги го обземаше страхопочитание. Стените бяха заети от масивни букови лавици, претъпкани с луксозни юридически издания, кожените мебели внушаваха солидност. Основател на кантората, Брандън я управляваше с желязна ръка. Но ако се осъществяха амбициите му за Сената, този кабинет щеше да се освободи… Нещо, за което Джон отдавна мечтаеше.

Започна да говори в момента, в който възрастният мъж се появи от вътрешната врата, която водеше директно към асансьорите.

— Къде се губиш? Тревожех се за теб! От часове звъня на домашния ти телефон!

— Бях при Ребека Морланд — отвърна Брандън и уморено приглади косата си.

Младият мъж се прокле, че не се е сетил по-рано.

— Как е тя?

— Много съм впечатлен от твърдостта й…

— Нещо ново?

— Търсенето е възобновено на разсъмване.

— Много добре. Но ти изглеждаш доста уморен и май трябва да си починеш.

— Уморен съм — призна той. — Но Ребека отказа да си легне и аз останах с нея.

— Защо не се прибереш у дома, вуйчо Брандън? — попита съчувствено Джон. Много добре знаеше, че той предпочита да го наричат просто Брандън, но умишлено наблягаше на това обръщение, за да подчертае роднинската им връзка. — Аз ще се погрижа за неотложните дела.

— Нищо ми няма. Я казвай за какво си дошъл…

— Виж това. — Подаде му лист хартия. С удоволствие забеляза как лицето на вуйчо му пребледнява. Знаеше какво пише на листа, но въпреки това се наведе над рамото му и го прочете отново: „Отдавна обмислям това. Никой не може да ме накара да променя решението си.“

— Къде откри този лист? — остро го погледна Брандън.

— Върху бюрото на Райън.

— Ясно — кимна по-възрастният мъж и очите му отново се спряха на текста.

— Трябва да го покажем на полицията — подхвърли Джон.

— Не! — отсече Брандън, после пое дълбоко дъх и вече по-спокойно добави: — Искам да кажа, че няма защо да бързаме.

— Какво имаш предвид? — стреснато го погледна племенникът. Вуйчо му рядко говореше с такъв неуверен тон.

— Имам предвид евентуалните отрицателни последици за кантората, за предизборната ми кампания, за всички нас — отвърна и стовари юмрук върху масата.

— Какви последици? С какво може да ни навреди шантавото решение на Райън да сложи край на живота си?

— Помисли добре, Джон! Вестникарската шумотевица може да излезе от контрол и всеки от опонентите ми ще получи шанса да извърта историята както си поиска. Знаеш ли как може да бъде интерпретирано самоубийството на ръководителя на предизборния ми екип? — Брандън рязко седна и затвори очи, столът проскърца под тежестта на тялото му. — Това може да се превърне в кошмар!

Джон закрачи напред-назад, замислено свел глава.

— Да не би да намекваш, че трябва да унищожим бележката? — попита най-сетне.

— Нищо подобно. И престани с тези разходки, защото ме разсейваш. Искам да кажа, че може би е рано да я показваме на когото и да било.

— Но когато открият трупа му, ще започне разследване — погледна го младият мъж. — Вероятно разбираш, че предложението ти може да се тълкува като възпрепятстване на правосъдието.

— Я не се прави на много умен, Джон! — почервеня от гняв Брандън. — Добре знаеш, че не правя такова предложение! И мога да те уверя, че съответните власти бързо ще открият дали Райън се е самоубил, или всичко е един нещастен инцидент. Искам да кажа, че за всички нас ще е по-добре, ако това наистина е инцидент. А и защо трябва да измъчваме допълнително Ребека?

Джон не издържа на пронизителния му поглед и отмести очи.

— А не смяташ ли, че за нея е по-добре да знае истината?

— За нея ще е достатъчно трудно да приеме смъртта на мъжа си — прогърмя Брандън, после се овладя и бързо добави: — Ако е мъртъв, разбира се…

Младият мъж пое дълбоко дъх. Това, което възнамеряваше да каже, неминуемо щеше да предизвика гневното избухване на вуйчо му.

— Страхувам се, че нямаме избор — промърмори.

— Защо? — остро го погледна Брандън.

— Защото вече позвъних в полицията и им съобщих какво съм намерил. Те всеки момент ще дойдат.

Ребека замаяно приемаше и изпращаше доброжелателите, които се стичаха в къщата й като пълноводна река. Но времето летеше, а новини за Райън нямаше. Започна да я обзема отчаяние. В един момент видя детектив Соловски да слиза от спрялата на улицата кола, скочи и изтича да отвори вратата.