Мими Лат - Опасно съдружие

— Какво друго научи? — попита тя.

— Само това, че много хора са минали през пушалнята.

— Но никой не може да каже кога за последен път е видял Морланд, нали?

— Точно така. Мисля, че или е скочил сам, или става въпрос за някакъв трагичен инцидент. Може и да е бил пиян… Не виждам причини за възбуждане на следствие.

— Аз пък не съм толкова сигурна — възрази Соловски. — Става въпрос за съдружник в една от най-солидните юридически кантори и по тази причина мисля, че трябва да направим пълно разследване.

— Но как? През горната палуба и пушалнята са минали толкова хора… Едва ли ще открием някаква улика.

— Все пак мисля, че…

— Виж какво, Соловски — прекъсна я Уолтърс. — Аз имам право на окончателното решение като старши на екипа, нали? И това решение е следното: разследване на борда няма да има!

Останалата част от тази безкрайна нощ Ребека прекара в дома си, вкопчена в непоколебимата си вяра, че Райън ще бъде спасен. Затова, когато в осем сутринта се разнесоха силни удари на вратата на къщата им в Шърман Оук, тя хукна да отвори. Най-накрая някаква новина! Сърцето й щеше да изхвръкне.

— Беше ли потиснат съпругът ви напоследък, госпожо Морланд? — извика един от струпалите се на улицата репортери.

Изправена пред фотоапаратите и телевизионните камери, тя изпита дълбоко разочарование.

— Нямам какво да кажа, оставете ме на мира!

Затръшна вратата и гневно въздъхна. Навън май се бяха събрали представители на всички медии в щата: от „Лос Анджелис Таймс“ до „Хард Копи“!

— Не мога да повярвам! Тези типове си въобразяват, че ще разговарям с тях! — В очите й проблеснаха сълзи.

Думите й бяха отправени към Люси Валдес, която й правеше компания. Симпатичното й лице беше необичайно тъжно. Студентка-задочничка по право, тя бе получила разрешение от факултета да работи като асистент на Ребека в кантората. В кафявите й очи имаше дълбоко съчувствие, а пръстите й несъзнателно опипваха дългата тъмна коса, стегната на кок под червена барета.

— Няма да говоря с никого, преди да открият Райън! — заяви съпругата. — А после ще го оставя сам да обяснява в каква каша се е забъркал!

— Добра идея — съгласи се Люси.

Ребека отметна косата от очите си и въздъхна. Единственото нещо, което бе направила, след като се прибра у дома, беше да се преоблече в домашни дрехи. След това седна до телефона и не мръдна оттам.

— Противни копелета са тези репортери! — рече с треперещ глас. — Не могат да си представят какво изпитва човек, когато изчезне някой от близките му!

— Такива са — кимна с въздишка другата жена. — А ти изглеждаш много зле и мисля да ти приготвя нещо за хапване.

— Не, благодаря — промърмори тя.

Люси й хвърли неодобрителен поглед и се изправи.

— Ще се опитам да разкарам онези досадници!

— Няма да е зле…

„Без Люси съм загубена — помисли си. — Не само ми помага да се оправям с купищата дела в службата, но и сега…“ Рано сутринта я помоли да се свърже с майката на Райън във Флорида и с нейните родители в Питсбърг. Искаше да ги предупреди за случилото се, за да не се объркат от противоречивите репортажи по телевизията. Разбира се, всички те пожелаха незабавно да тръгнат за Калифорния и отново Люси беше тази, която осигури билетите с кредитната карта на Ребека.

Изправена до широките френски прозорци в хола на удобната къща в провинциален стил, младата жена се взираше към добре поддържаната градина. Влюби се в къщата в момента, в който я видя: бяла и сенчеста, с тухлени пътечки и широки саксии от теракота, които чакаха да бъдат засадени с цветя. С Райън я купиха преди две години и от тогава насам непрекъснато правеха разни подобрения. Сега почти всичко беше готово, беше им останала само грижата за „детската стая“.

Усети как отново я обзема паника.

— Катрин Денисън иска да те види — съобщи Люси, неусетно изправила се на вратата. — Тя не беше ли една от съдружничките на Райън?

Ребека кимна със свито сърце. Не искаше да говори с никого, а най-малкото пък с тази жена. Дори при нормални обстоятелства Катрин не беше лесна. От Райън бе чувала, че никой от колегите в кантората не искал да работи с нея. Тогава, убедена, че отново е свидетел на познатия до болка двоен стандарт, тя бе възразила, че ако ставаше въпрос за мъж, агресивното й поведение би се възприемало като положително качество… Но това беше мнението й, преди да се запознае с тази жена. А след като стори това, вече беше склонна да се съгласи с Райън.