Мими Лат - Опасно съдружие

Замисли се за Ребека Морланд и тежката загуба, която я бе сполетяла. Какви въпроси желае да му зададе? Според това, което чу по телефона — и лични, и професионални. Част от тях несъмнено щяха да бъдат свързани с Катрин. Дали да им отговори искрено?

Ребека веднага усети нежеланието на Тони Некосия да говори за нощта, в която бе загинал Райън. Но после, след като му показа снимката на Катрин с изцапаната рокля, той постепенно започна да се отпуска.

Тя се стараеше да слуша, без да задава особено много въпроси.

— През въпросната нощ Катрин дойде при мен. Беше много късно — някъде към два. Разказа ми какво се е случило и остана, тъй като нямала желание да се прибира вкъщи. Аз бях доста изненадан…

— Защо? — попита Ребека.

— Не ми позволи да я придружа на приема на яхтата — сбърчи вежди Тони. — Винаги се е притеснявала от разликата в годините ни, вероятно се е страхувала да не изглежда смешна… Скарахме се. В един момент бях сигурен, че няма да я видя повече… Затова се изненадах.

— Разбирам — кимна посетителката. — Какво стана после?

— Пожела да вземе душ… В един момент влязох в банята и видях, че е захвърлила скъпата рокля на пода… — Погледът му за миг се спря на лицето й, после отново сведе очи. — Знаех колко струва тази рокля, затова се наведох да я вдигна. Тогава забелязах няколко петна на полата… Бяха мокри, като от вода…

Ребека възбудено се приведе напред.

— Продължавайте — промълви тя, тъй като Тони беше замълчал.

С леко притеснение той призна, че се готвел да влезе под душа при Катрин. Но в същия момент тя спряла водата и протегнала ръка към хавлията.

— Тогава видях дълбока драскотина от вътрешната страна на ръката й…

— Къде по-точно?

Тони вдигна ръка и показа мястото под лакътя си.

— Попитах я какво се е случило, разбира се — продължи. — Тя се смути, после ми обясни, че се е ударила в нещо остро на борда на яхтата. — Смръщи се. — Попитах дали е вдигнала ръка, тъй като по друг начин не може да се одраска точно на това място… Каза ми да не я разпитвам и смени темата. — Тони въздъхна, помълча малко, после добави: — От тогава насам все си мисля за тази драскотина…

— А видяхте ли роклята й след това?

— Не.

— Знаете ли къде Катрин си дава дрехите на химическо чистене?

— Да — кимна младият мъж и й продиктува един адрес. — Често ме моли да й прибирам дрехите оттам.

Ребека се замисли, после бавно вдигна глава.

— Вие с Катрин прекарвате много време заедно, включително и нощите, нали?

Тони тъжно поклати глава.

— Обикновено тя идва при мен, но рядко остава през цялата нощ. След като… — Лицето му леко поруменя. — Е, след като приключим… тя държи да се прибере, защото я чакала работа…

— Но вие също сте ходили при нея, нали? — попита тя. Когато той кимна, добави: — Случайно да сте надничали в шкафчето, в което си държи лекарствата?

— Да, разбира се.

— Да сте се натъквали там на лекарство, наречено елавил?

— Не си спомням. За какво се употребява?

— Това е антидепресант…

— Не. Катрин не е от хората, които биха вземали подобни лекарства.

— Много е важно! — умолително го погледна Ребека. — Бихте ли проверили дали това лекарство е сред нещата й?

Тони се замисли, после неохотно кимна с глава.

— Ще ми се обадите ли за резултата?

Той отново кимна.

Тя стана и тръгна към вратата. На прага спря и се извърна.

— Ще ви бъда много задължена, ако случайно разберете от коя аптека си купува лекарствата Катрин.

На следващата вечер Ребека вкара колата си на паркинга на една аптека, намираща се на булевард „Уилшайър“. Сутринта Тони се обади да й съобщи, че сред лекарствата на Катрин няма елавил, а после й продиктува адреса на аптеката. Ребека вече бе успяла да я посети.

Много добре знаеше, че фармацевтите нямат право да дават информация за своите клиенти без прокурорска заповед. Съмняваше се, че Даниел ще й осигури подобна заповед, затова предпочете да опита без нея. Избра един младеж, който заместваше аптекаря при обслужването на клиентите. Зае удобна позиция в дъното на аптеката и зачака. Десетина минути по-късно младежът най-сетне се освободи, тя му показа снимката на Катрин и бързо обясни за какво става въпрос.

— Ще ви бъда задължена, ако хвърлите едно око на този двуседмичен период — усмихна се тя.

— Госпожо, не съм сигурен, че мога да направя това — погледна я смутено младежът.

— Моля ви — настоя. — Много е важно!

Той продължаваше да се колебае и Ребека пусна в ход най-чаровната си усмивка.