Мими Лат - Опасно съдружие

На другата сутрин точно в девет Ребека набра номера на областната прокуратура на Лос Анджелис.

— Съжалявам, госпожо, но господин Блек замина по спешност, има семейни неприятности. Желаете ли да се обърнете към някой друг?

Обзе я отчаяние. Към кого да се обърне?! „Соловски“ — рече си. После поклати глава. Не бе честно, жената можеше да изгуби работата си.

— Госпожо? — изгуби търпение телефонистката. В слушалката се чуваше настойчивият звън на още поне три-четири телефона.

— О, да… — овладя се тя. — Господин Блек работеше с един следовател на име Джак. За съжаление в момента не мога да си спомня фамилното му име…

— Джак Макензи?

— Да, точно така. Можете ли да ме свържете с него?

— Ще се опитам, почакайте…

Минута по-късно прозвуча плътен мъжки глас:

— Макензи.

— Ало?… Не зная дали Даниел Блек ви е говорил за мен… — замълча, несигурна дали да си каже името.

— Вие сте Ребека Морланд, нали?

— Как разбрахте? — стресна се тя.

— Рано тази сутрин Даниел ми позвъни и ми каза за вас. За съжаление баща му е получил удар и той замина за Ню Йорк. Оттогава насам правя непрекъснати опити да се свържа с вас.

— Защо? — попита тя, обзета от огромно облекчение.

— В самолета Даниел прослушал секретаря си и чул посланието, което сте му оставила. Позвънил ми веднага, но аз не си бях у дома. По-късно проверил секретаря си още веднъж и посланието ви вече го нямало. Това го накарало да изпита сериозни притеснения, помислил, че ви се е случило нещо…

— И наистина ми се случи — отвърна Ребека, после попита: — Сигурна ли е линията, по която разговаряме?

— Би трябвало — отвърна Макензи. — Кажете къде сте и аз ще дойда да ви взема. Тогава ще говорим…

Тя се поколеба за миг, после тръсна глава. Все пак трябваше да се довери на някого.

— Намирам се в един мотел в Литъл Санта Моника. Между другото, бихте ли донесли превързочни материали?

— Какво ви се е случило? — загрижено попита мъжът.

— Скочих в движение от една кола — промълвя тя и докосна пулсиращото си рамо.

— Съдейки по гласа ви, май се нуждаете от лекар — рече Макензи.

— Благодаря — прошепна Ребека.

Лекарят каза, че трябва да направи снимка на рамото й, но тя искаше да изчака, и той се принуди само да го обездвижи. После почисти раните и охлузванията, превърза най-дълбоките от тях и й даде болкоуспокояващи.

Когато той си тръгна, Ребека започна да разказва. Джак зададе няколко въпроса, после набра номера на Даниел в Ню Йорк и я помоли да повтори всичко и на него.

Даниел също зададе няколко въпроса, после я помоли да предаде слушалката на Джак. Следователят кимна няколко пъти, каза „да“ и отново направи знак на Ребека.

— Решихме, че е време да се обърнем към ФБР — съобщи й Даниел. — Джак има един приятел в тамошното бюро, ще говори с него. После, ако всичко е наред, ще те заведе да дадеш показания. Какво ще кажеш?

— Този план ми се струва добър — отвърна тя, благодарна за помощта.

Джак я предупреди да заключи след него и да не отваря на никого. Обеща да се обади скоро.

Ребека взе душ и изми косата си, после облече чистите джинси и тениска.

Хвърли неспокоен поглед към Джак. Намираха се в една от заседателните зали на централата на ФБР в Лос Анджелис и чакаха приятеля му. Слънцето залязваше и последните му лъчи позлатяваха върховете на дърветата.

— Благодаря, че сте с мен — промълви тя.

Той само се усмихна и кимна.

Вратата се отвори и в помещението влезе строен млад човек с кестенява коса и сериозно лице.

— Госпожо Морланд, аз съм специален агент Рой Конърс — представи се той.

Говореше с лек западняшки акцент и изглеждаше прекалено млад за отговорния пост, който заемаше. Но след като Даниел и Джак имаха доверие на този човек, тя също трябваше да му се довери. Стиснаха си ръцете.

— Джак ми разказа за премеждията ви — започна Конърс. — Но все пак бих искал да чуя всичко от вас. Така ще мога да ви задавам и някои въпроси. — Усмихна се и покрай сините му очи се появиха ситни бръчици. — Но преди да започнем, искам да изясня един въпрос: наистина ли познахте човека, който ви нападна?

— Да. Немного отдавна го видях в дома на Максуел Холмс. Успях да запиша и регистрационния номер на колата му.

— Вече го получихме от Джак — кимна той. — В момента го проверяваме. А вашето потвърждение означава ли, че ще го познаете?

— О, да — неволно потръпна тя. — Никога няма да забравя лицето на този човек!

Същия следобед Даяна Уърлингтън вдигна глава и в очите й се появи учудване. По моравата откъм пристана се приближаваха двама приятни на външен вид мъже — подстригани, избръснати и облечени в костюми. „Кои са те, как са влезли в имота?“ — запита се тя. Малко по-късно икономът ги представи като агенти на ФБР, които желаят да говорят с нея.