Мими Лат - Опасно съдружие

Внезапно му хрумна, че Райън сигурно бе открил абсолютно същата информация. Сега вече разбираше неохотата му да се рови в миналото на Уърлингтън. Стана му още по-тъжно, като си даде сметка, че съдружникът му не е споделил нищо с него, тъй като се е опасявал от желанието му незабавно да се възползва от информацията. Но тук не е бил прав… Защото Брандън никога не би използвал такъв компромат. За съжаление това не се отнасяше за Холмс…

Спомни си последния разговор с Ребека и отново се запита дали е постъпил правилно. Ако беше казал на Холмс за писмото на Райън Морланд до съпругата му, това би означавало собственоръчно да подпише смъртната присъда на младата жена. Следователно трябваше да се опита да я открие и да я убеди да не използва материалите, попаднали в ръцете й. Те просто не струваха колкото живота й…

Изведнъж всичките му мечти загубиха своята привлекателност, в устата му се появи горчив вкус.

След като нададе пронизителен писък, Ребека остана на мястото си, неспособна дори да помръдне. Двамата младежи спряха.

— Хей, госпожо — вдигна ръце единият. — Няма да ви сторим нищо лошо. Тук сме, за да ви отведем при Хуан…

Тя се опита да види дали имат оръжие.

— Защо е изпратил вас?

— Искаше да е сигурен, че сте сама. Това е всичко.

— Въоръжени ли сте?

— Не.

Ушите й изведнъж писнаха от пронизителното скърцане на автомобилни гуми. Дали беше човек, от когото би могла да получи помощ, или съучастник на тези двамата? Колата очевидно се изкачваше по серпантините към горните етажи.

Младежите също извиха глави. Затаила дъх, Ребека чакаше. Зад волана на колата седеше непознат мъж, който се насочи към изхода, без да им обръща никакво внимание. В следващия миг тя реши да тръгне с непознатите.

— Вървете след нас — нареди й единият.

Тя кимна и ги последва. Скоро стигнаха до пространството, маркирано с жълти цифри. Младежът, с когото беше разговаряла до този момент, вдигна ръка:

— Той е там, горе…

По всичко личеше, че няма да тръгнат по стълбите с нея. Ребека се огледа. Огромната площ на паркинга беше абсолютно пуста, макар че тук би трябвало да има охрана. Погледът й се спря на открехнатата врата към горното ниво.

Ако двамата искаха да я ограбят, вече отдавна да са го сторили, съобрази тя. А може би чакаха да поеме нагоре по стълбите и да я ликвидират там, където никой не може да чуе виковете й… Отново изпита желание да побегне, но веднага си даде сметка, че няма никакви шансове.

„Моля те, Господи, нека Хуан наистина е този, за когото се представя!“ — безмълвно простена тя. После протегна ръка, бутна вратата и стъпи на първото стъпало. Вратата шумно се затръшна зад гърба й и тя бе обзета от ужас. Миг по-късно се окопити и бързо огледа полутъмното стълбище.

— Тук, горе! — обади се сподавен глас със силен испански акцент.

Само след няколко секунди щеше да разбере дали е извършила последната глупост в живота си, приемайки да се появи сама на подобно място.

В очите й блесна ослепителна светлина, тя объркано се спря.

— Но какво става, за бога?

— Сама ли сте, госпожо Морланд? — Английският му наистина беше ужасен.

Бяха й необходими няколко безкрайно дълги секунди, за да осъзнае, че е заслепена от лъча на ръчно фенерче. Не виждаше абсолютно нищо, ужасът я скова.

— Още две стъпала…

Тя колебливо вдигна крак. Едно стъпало, после второ… Неясният силует зад лъча на фенерчето постепенно придоби очертания. Това наистина беше младият мъж, когото бе забелязала на яхтата. Нямаше как да разбере дали е въоръжен.

— Сама ли сте? — отново прошепна той.

— Да, за разлика от теб. Долу се натъкнах на приятелите ти…

— Те са ми братовчеди. Единият работи тук, на паркинга.

Едва сега тя разбра защо бяха избрали това място.

— Седнете — рече младежът и нервно махна с ръка.

— Само една секунда — отвърна тя, изкачи тичешком останалите стъпала до горното ниво и предпазливо надникна. Огромната площ беше пуста. — Тази вечер ме нападнаха и искам да съм сигурна… — поясни.

— Аз внимателен — увери я младежът. Приклекнал в ъгъла до вратата, той наистина изглеждаше нервен.

Ребека приклекна едно стъпало над него, облегна гръб на стената и застана така, че да вижда и в двете посоки.

— Дори не ти зная цялото име — рече тя.

— Хуан Мартес.

— Защо пожела да ме видиш?

— Носите ли парите?

— Да — кимна и извади от чантата си петстотин долара.

— Gracias. — Момчето натика банкнотите в джоба си, без да ги брои. — Моя леля чете вестник и казва вие мислите, че ваш мъж убит…