Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Принцът дръпна плата. Стъклата бяха прозрачни, но захабени, надраскани на места, така че, като долепеше око, лесно можеше да види какво става в другата стая.

Видя един мъж, той седеше до масата, с лице към вратата. Беше поетът Жерар Бопре.

Той пишеше при светлината на свещ.

Над него висеше въже, завързано на кука, забита в тавана. В долния край на въжето се извиваше примка.

Чу се слаб звън на градски часовник.

„Дванадесет без пет, помисли Сернин… Още пет минути“.

Младежът продължаваше да пише. След миг остави перото и подреди десетината листа хартия, които беше изписал с мастило, и започна да ги препрочита. Изглежда написаното не му хареса, защото по лицето му мина израз на недоволство. Той скъса ръкописа си и изгори парчетата на пламъка на свещта.

После, с трескава ръка, написа няколко думи на един бял лист, подписа се бързо и стана.

Но като забеляза на десет пръсти от главата си въжето, той изведнъж седна разтресен от уплаха.

Сернин виждаше отчетливо бледото му лице, слабите бузи, към които притискаше свити юмруци. Появи се сълза, една единствена, бавна и отчаяна. Погледът му беше втренчен в празното, в очите му се четеше ужасяваща тъга, сякаш виждаха вече страшното небитие.

А лицето му беше толкова младо! Бузите толкова нежни още, без никаква бръчка. Очите — сини като синевата на източното небе.

Полунощ… удариха дванадесетте трагични удара, на които толкова отчаяни са посветили последната секунда на своя живот.

При дванадесетия той стана отново и този път храбро, без да трепери, погледна злокобното въже. Опита се дори да се усмихне — слаба усмивка, жална гримаса на осъден, когото смъртта вече е обзела.

Той бързо се качи на стола и хвана въжето с ръка.

Спря за миг неподвижен, не защото се колебаеше или му липсваше смелост, но това беше върховният момент, минутата милост, която се отпуска преди фаталния жест.

Той огледа мръсната стая, в която го беше притиснала злата участ, отвратителните тапети по стените, бедното ложе.

На масата нито една книга — всичко беше продадено. Нито една снимка, нито един плик с писмо! Той нямаше вече нито баща, нито майка, нито семейство… Какво го свързваше с живота? Нищо и никой.

С рязко движение пъхна глава в примката и издърпа въжето, докато то се впи във врата му. Двата крака ритнаха стола и той скочи в небитието.

Изминаха десет, двадесет секунди, цели двадесет секунди, цяла вечност…

Тялото се изви два, три пъти в конвулсии. Краката инстинктивно потърсиха опора. Сега вече нищо не мърдаше…

Още няколко секунди… Малката стъклена врата се отвори. Сернин влезе. Без ни най-малко да бърза, той взе листа хартия, където младежът беше сложил подписа си, и прочете:

„Уморен от живота, болен, без пари, без надежда, аз се убивам. Да не се обвинява никой за моята смърт.

Той постави отново листа на масата, на видно място, приближи стола и го постави под краката на младежа. После се качи на масата и като притискаше тялото към себе си го повдигна, разшири примката и извади главата.

Тялото се огъна в ръцете му. Той го пусна да се хлъзне покрай масата и като скочи на пода, го постави на леглото.

После, все така бавно, открехна изходната врата.

— И тримата ли сте тук? — прошепна той.

Близо до него, в подножието на дървената стълба, някой отговори:

— Тук сме. Да качим ли вързопа?

— Хайде.

Той взе свещника, за да им свети.

Тримата мъже изкачиха трудно стълбата, мъкнейки чувала със завързания човек.

— Сложете го тук — каза Сернин, сочейки масата.

Разряза връзките, които стягаха чувала, с джобно ножче. Показа се бял чаршаф и той го разгърна.

В чаршафа имаше труп — трупът на Пиер Льодюк.

— Клетият Пиер Льодюк — каза Сернин. — Ти никога няма да узнаеш какво загуби като умря толкова млад! Щях да те отведа далече, приятелю, но ще минем и без твоите услуги… Хайде, Филип, качи се на масата, а ти, Октав, на стола. Повдигнете му главата и я пъхнете в примката.

Две минути по-късно тялото на Пиер Льодюк се люлееше на края на въжето.

— Отлично, не било чак толкова трудно да се заменят трупове. Сега всички можете да излезете. Ти, докторе, ще минеш оттук утре сутринта, ще научиш за самоубийството на г-н Жерар Бопре, чуваш ли, на Жерар Бопре — ето прощалното писмо — ще повикаш съдебния лекар и комисаря, ще направиш така, че и двамата да констатират, че покойникът има отрязан пръст и белег на бузата.

— Това е лесно.