Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Тя го гледаше със страх и смутолеви:

— Разбирам… разбирам… всичко това е лъжа… Но в такъв случай Женевиев.

— А, с един камък улучих два заека. Подготвяйки спасяването, постигнах и запознанството. Помисли си колко време, може би и ненужни усилия щяха да ми трябват, за да се промъкна във вътрешния мир на това дете. Какво бях за нея? Какъв ще съм? Един непознат… един чужд човек. Сега съм спасителят. А след час ще бъда… приятел.

Тя затрепери.

— Значи… ти не си спасил Женевиев… Значи ще ни забъркаш в твоите истории…

И внезапно, в изблик на протест, сграбчвайки го за раменете:

— А, не, омръзна ми, разбираш ли? Един ден ти ми доведе малката с думите: „Вземи, поверявам ти я… родителите й умряха… вземи я под своя закрила.“ Добре, тя е под моя закрила и аз ще съумея да я защитя от теб и от всички интриги.

Права, стоейки здраво на краката си, свила юмруци и с решително изражение на лицето, г-жа Ернемон изглеждаше готова на всичко.

Спокойно, без грубост принц Сернин свали една след друга двете й ръце, които го стискаха, и на свой ред сграбчи старицата за раменете, настани я в един фотьойл, наведе се над нея и преспокойно й каза:

— Край!

Тя се разплака, предаде се веднага и като скръсти ръце пред Сернин, промълви:

— Моля те, остави ни на мира. Бяхме толкова щастливи! Мислех, че си ни забравил, и благославях небето при всеки изгрев. Да, разбира се, аз много те обичам, но въпреки всичко. Но Женевиев… как да ти кажа, готова съм всичко да направя за това дете. Тя зае твоето място в сърцето ми.

— Забелязвам — каза той през смях. — Тя с удоволствие би ме изпратила по дяволите. Хайде, стига глупости! Нямам време за губене. Трябва да говоря с Женевиев.

— Ти да говориш с нея!

— Ами да, да не би да е престъпление?

— И какво имаш да й казваш?

— Една тайна… една много сериозна… много вълнуваща тайна…

Старата дама се уплаши:

— Тайна, която ще й причини мъка, може би? О! Страхувам се… страхувам се от всичко за нея…

— Тя идва — каза той.

— Не, не е тя.

— Да, да аз я чувам… избърши си очите и бъди разумна…

— Слушай — каза живо тя. — Слушай, не знам какви думи ще произнесеш, каква тайна ще разкриеш пред това дете, което не познаваш… Но аз я познавам и ти казвам следното: Женевиев е храбра, силна и много чувствителна. Внимавай в думите си… Можеш да нараниш в нея чувства… които не подозираш.

— А защо, боже мой?

— Защото тя не е като теб, тя е от друг свят… говоря за един нравствен свят… Има неща, които не ти е писано да разбереш сега. Между Вас двамата има непреодолима преграда… Женевиев притежава най-възвишеното и чисто съзнание… а ти…

— А аз?

— Ти не си почтен човек.

Женевиев влезе оживена и очарователна.

— Всичките ми хлапета са в спалнята и аз разполагам с десет минути отдих… Хей, бабо, какво е това? Имаш много странен вид… Нима още те тревожи случилото се?

— Не, госпожице — каза Сернин, — мисля, че бях достатъчно щастлив да успокоя Вашата баба. Само че разговаряхме за Вас, за Вашето детство, към тази тема Вашата баба пристъпва с голямо вълнение.

— За моето детство ли?… — каза Женевиев, като се изчерви… — О, бабо!

— Не й се карайте, госпожице, случайността доведе разговора дотам. Случвало се е често да минавам през селцето, в което сте отгледана.

— Аспремон?

— Аспремон, близо до Ница… Вие живеехте там в една съвсем бяла нова къща…

— Да — каза тя, — съвсем бяла, с малко синя боя около прозорците… Бях много млада, тъй като напуснах Аспремон на 7 години, но си спомням и най-дребните неща от това време. Не съм забравила отблясъците на слънцето по бялата фасада, нито сянката на евкалиптите в дъното на градината…

— В дъното на градината, госпожице, имаше маслинови дръвчета, а под едно от тях — маса, на която Вашата майка работеше винаги в горещите дни…

— Вярно, вярно — каза тя силно, развълнувана… а аз играех до нея…

— И тъкмо там — каза той — аз се срещах много пъти с Вашата майка… И веднага като Ви видях, открих в лицето Ви нейния образ, само че по-весел, по-щастлив.

— Горката ми майчица, тя наистина не беше щастлива. Татко починал в деня на моето раждане и нищо не успя да я утеши. Тя много плачеше. Запазила съм от това време носната кърпичка, с която бършеше сълзите си.

— Кърпичка с розови шарки.

— Какво! — каза Женевиев силно учудена. — Вие знаете…

— Бях там в деня, когато я успокоявахте… А Вие я утешавахте така мило, че сцената се е запечатала много ясно в паметта ми: