Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Мъртъв.

— Ох, ох! — каза Сернин. — Очаквах това след бележката, която ми изпрати сутринта. Но все пак горкото момче не живя дълго…

— Беше напълно изтощен. Един припадък и край.

— Проговори ли?

— Не.

— Сигурен ли си, че от деня, когато го прибрахме заедно от масата на кафенето в Белвил, никой в твоята клиника не е заподозрял, че това е той, Пиер Льодюк, когото Кеселбах искаше да намери на всяка цена?

— Никой. Беше настанен в една единична стая. Освен това аз бинтовах лявата му ръка, за да не се види раната на кутрето. Колкото до белега на бузата, той не личи под брадата.

— Сам ли го пазеше?

— Да. И съгласно Вашите инструкции се възползвах, за да го разпитам във всички мигове, когато изглеждаше в съзнание. Но постигнах само неразбираеми мънкания.

Принцът промърмори замислено:

— Мъртъв… Пиер Льодюк мъртъв… Цялата афера на Кеселбах очевидно почиваше на него и ето… ето че изчезна… без да направи разкритие, без да каже думичка за себе си, за своето минало… Трябва ли да се замесвам в тази авантюра, от която все още нищо не разбирам? Опасно е… Може да загазя…

Той помисли за момент и се провикна:

— Ах, толкова по-зле! Вече съм поел. Включил съм се. Това, че Пиер Льодюк е мъртъв, не е основание да напусна играта. Напротив! А случаят е много съблазнителен. Пиер Льодюк е мъртъв. Да живее Пиер Льодюк!… Хайде, докторе. Връщай се у Вас. Тази вечер ще ти се обадя по телефона.

Докторът излезе.

— Сега е наш ред, Филип — каза Сернин на последния посетител, дребен човек с побелели коси, облечен като служител във второкласен хотел.

— Шефе — започна Филип, — ще Ви припомня, че миналата седмица Вие ме настанихте като камериер в хотел „Дьо-з-Амперьор“ във Версай, за да следя един млад човек.

— Ами да, знам… Жерар Бопре. Докъде стигна той?

— Средствата му са на свършване.

— Все още ли има черни мисли?

— Да, иска да се самоубие.

— Сериозно ли е това?

— Много сериозно. В неговите книжа намерих ето тази бележка, написана с молив.

— Ах, ах! — каза Сернин, четейки бележката. — Съобщава за своята смърт… и че това ще стане тази вечер!

— Да, шефе, въжето е завързано и куката е забита в тавана. И съгласно Вашите заповеди влязох във връзка с него, той ми разказа нещастието си и аз го посъветвах да се обърне към Вас. „Принц Сернин е богат, казах му аз, той е щедър, може би ще Ви помогне“.

— Всичко това е отлично. Значи той ще дойде, така ли?

— Той е тук.

— Откъде знаеш?

— Проследих го. Той взе влака за Париж и сега се разхожда напред-назад по булеварда. Всеки момент ще се реши.

В този момент един прислужник донесе визитна картичка. Принцът я прочете и каза:

— Въведете г-н Жерар Бопре.

И като се обърна към Филип:

— Мини в този кабинет и не мърдай.

Останал сам, принцът промълви:

— Как да се колебая? Съдбата сама го изпраща този…

Няколко минути по-късно се появи висок рус млад човек, тънък и с отслабнало лице, с трескав поглед, който застана объркано на прага, в колебание, в позата на просяк, който иска да протегне ръка и не се осмелява. Разговорът беше кратък.

— Вие ли сте г-н Жерар Бопре?

— Да… да… аз съм.

— Нямам честта…

— Вижте… господине… казаха ми…

— Кой?

— Едно момче от хотела… казва, че е служил при Вас.

— Най-сетне, накратко…

— Ами…

Младият човек спря засрамен, смутен от надменното държание на принца. А той се провикна:

— Все пак, господине, може би трябва…

— Вижте, господине… казаха ми, че сте много богат и щедър… И аз си помислих, че ще Ви е възможно…

Той млъкна, неспособен да произнесе умолителни или унизителни слова.

Сернин се приближи до него.

— Господин Жерар Бопре, не публикувахте ли Вие томче стихове, озаглавено: „Пролетна усмивка“?

— Да, да — провикна се младият човек, чието лице просветна… — Чели ли сте го?

— Да… Вашите стихове са много хубави… много хубави… Само че, нима смятате да преживявате с това, което те Ви носят?

— Естествено… някой ден…

— Някой ден… по-скоро никога, нали? А докато чакате, сте дошли да ми поискате пари, за да живеете?

— За да ям, господине.

Сернин сложи ръка на рамото му и каза хладно:

— Поетите не ядат, господине, те се хранят с рими и мечти. Постъпете така. Това е по-добро, отколкото да протягате ръка.

Младежът потръпна от оскърблението и без да каже нещо, се отправи живо към вратата.

Сернин го спря.

— Още една дума, господине. Нямате ли вече никакви средства?