— Ни най-малки.
— И не разчитате на нищо?
— Имам още една надежда… Писах на мой роднина с молба да ми изпрати нещо. Отговорът му ще пристигне днес. Това е последната граница.
— А ако не получите отговор, без съмнение сте решен още тази вечер да…
— Да, господине.
Това беше казано просто и ясно.
— Боже! Колко сте комичен, храбри човече. И каква наивна убеденост. Елате да ме видите следващата година, искате ли?… Пак ще поговорим за всичко това… Толкова е любопитно, толкова е интересно… и най-вече толкова е смешно… ах, ах, ах!
Й разтърсен от смях, с преувеличени жестове и поздрави, той го отправи към вратата.
— Филип — каза той, като отвори на служителя от хотела, — чу ли?
— Да, шефе…
— Жерар Бопре очаква днес следобед телеграма, обещание за помощ…
— Да, последният му патрон…
— Той не бива да получи тази телеграма. Ако пристигне, прибери я пътьом и я скъсай.
— Добре, шефе.
— Сам ли си в хотела?
— Да, само с готвачката, която не спи там. Собственикът отсъства.
— Добре. Ние сме господарите. Довиждане до довечера към 11 часа. Тръгвай.
Принц Сернин отиде в спалнята и звънна на своя прислужник.
— Донеси ми шапката, ръкавиците и бастуна. Тук ли е колата?
— Да, господине.
Той се облече, излезе и се настани в просторна и удобна лимузина, която го откара до Булонския лес при маркиз и маркиза Дьо Гастин. Бяха го поканили на обяд.
В два и половина той напусна любезните домакини и се сиря на авеню „Клебер“, взе двама свои приятели и доктора, и пристигна в три без пет в парка на принцовете.
В три часа той се би на дуел със сабя с италианския командир Спинели. Още при първата схватка отряза ухото на своя противник, а в три часа и три четвърти държеше банката (при комар) в клуба на улица „Камбон“, откъдето се измъкна в пет и двадесет с печалба от 47 хиляди франка.
И всичко това, без да бърза, с някакво надменно безгрижие, сякаш дяволското движение, което, изглежда, носеше живота му във вихър от действия и събития, беше същинското правило на неговите най-спокойни дни.
— Октав — каза той на шофьора си, — отиваме на улица „Гарш“.
И в шест без десет той слизаше пред старите зидове на парка във Вилньов.
Макар накъсано и занемарено имението във Вилньов все още съхранява частица от блясъка, който имаше по времето, когато императрица Йожени идваше да си почива тук. Със своите стари дървета, с езерото, с погледа към короните на дърветата на гората „Сен-Клу“, в пейзажа се излъчваше грациозност и меланхолия.
Значителна част от имението беше дадена на института „Пастьор“. По-малка част, отделена от първата с пространство, предназначено за посетителите, образуваше все още доста обширно имение, в което се издигаха около пансиона четири отделни сгради.
„Там живее г-жа Кеселбах“, си каза принцът, като видя отдалече покривите на къщата и на четирите сгради.
Все пак той прекоси парка и се отправи към езерото.
Внезапно се спря зад група дървета. Беше забелязал две дами, облегнати на парапета на моста над езерото.
„Варние и неговите хора трябва да са наоколо. Но, по дяволите, те се крият много добре. Напразно ги търся…“
Сега двете дами вървяха по моравата, под големите внушителни дървета. Небесната синина надничаше между клоните, поклащани от слаб ветрец, а във въздуха се носеше мирис на пролет и млада зеленина.
Върху тревните склонове, които се спускаха до неподвижната вода, маргаритите, теменужките, нарцисите, момините сълзи, всички дребни априлски и майски цветя се групираха и образуваха тук и там съзвездия от всички цветове. Слънцето клонеше към хоризонта.
Внезапно трима мъже изскочиха от гората и тръгнаха срещу разхождащите се дами.
Заговориха ги.
Размениха няколко думи. Двете дами видимо показваха, че са изплашени. Един от мъжете пристъпи към по-малката и се опита да грабне златната чантичка, която тя държеше в ръка.
Те нададоха викове, тримата мъже се нахвърлиха върху тях. Трябва да се появя, сега или никога — каза принцът.
И той се спусна.
За 10 секунди почти стигна до брега на езерото.
При неговото приближаване тримата мъже избягаха.
— Бягайте, нехранимайковци — извика той, — бягайте с всичка сила. Появи се спасителят.
И понечи да ги преследва. Но една от дамите го помоли:
— О, господине, моля Ви… моята приятелка е болна. По-дребната от двете наистина беше паднала на тревата в несвяст.
Той се върна назад и каза разтревожено:
— Ранена ли е?… Нима тези нещастници?…
Читать дальше