Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Не… не… само от страх… от вълнение… А после… Вие ще разберете… тази дама е г-жа Кеселбах.

— Ах! — каза той, като поднесе шишенце със соли, което девойката веднага даде на нейната приятелка да подиша и добави:

— Повдигнете аметиста, който служи за запушалка… Има малка кутийка и в тази кутийка, хапчета. Нека болната вземе едно… едно, не повече… много е силно…

Той наблюдаваше как девойката се грижи за своята приятелка. Тя беше руса, с много скромен вид, с нежно и сериозно лице, с усмивка, която оживяваше лицето й дори когато не се усмихваше.

— „Това е Женевиев“, помисли той и си повтори развълнувано „Женевиев, Женевиев…“.

Все пак г-жа Кеселбах постепенно се съвземаше. Първоначално учудена, тя сякаш не можеше да разбере какво става. После паметта й се върна и с едно кимване благодари на своя спасител.

Тогава той се поклони дълбоко и каза:

— Позволете ми да се представя… Принц Сернин.

Тя каза тихо:

— Не зная как да Ви изразя моята признателност.

— Като не я изразявате, госпожо. Трябва да се благодари на случайността, която насочи моята разходка насам. Но мога ли да Ви предложа ръката си?

Няколко минути след това г-жа Кеселбах звънеше на пансиона и казваше на принца:

— Ще Ви помоля за една услуга, господине. Не говорете за това нападение.

— Все пак, госпожо, това е единственият начин да разберем…

— За да разберем, е необходимо следствие, което означава още шум около мен, разпити, умора, а аз съм на края на силите си.

Принцът не се поколеба. Той попита на сбогуване:

— Ще ми позволите ли да се осведомявам за Вас?

— Разбира се…

Тя прегърна Женевиев и влезе.

Започваше да се стъмва. Сернин не желаеше Женевиев да се връща сама. Но тъкмо бяха тръгнали по пътеката, когато един силует изтича в мрака пред тях:

— Бабо! — провикна се Женевиев.

Тя се хвърли в прегръдките на старата жена, която я обсипа с целувки.

— Ах, скъпа моя, какво се случи? Колко много закъсня, ти, която си толкова точна!

Женевиев ги представи един на друг.

— Г-жа Ернемон, моята баба. Принц Сернин… После тя разказа инцидента, г-жа Ернемон повтаряше:

— Ох, скъпа моя, колко ли си се изплашила!… Никога няма да забравя, господине… кълна Ви се… Но колко ли си се изплашила, моя клета малка!

— Хайде, бабче, успокой се, тъй като съм жива и здрава…

— Да, но уплахата е могла да ти причини зло… Никога не се знаят последиците… О, това е ужасно…

Те вървяха покрай ограда, зад която имаше няколко масивни дървета, вътрешен двор на училище и една бяла къща.

Зад къщата, в дъното на тунел от туфи бъз, имаше малка бариера.

Старата жена помоли принца да влезе и го заведе в малък салон, който служеше едновременно и за приемна.

Женевиев помоли принца за разрешение да излезе за малко, за да нагледа своите ученици, които трябваше да вечерят.

Принцът и г-жа Ернемон останаха сами.

Старата дама имаше бледо и тъжно лице, под белите коси, чиито къдри завършваха с два блидъфа. Доста едра, с тежка походка, в нея имаше нещо простонародно, въпреки външния вид и облекло на дама от обществото.

Докато въвеждаше ред на масата и продължаваше да изразява тревогата си, принц Сернин се доближи до нея, обхвана с длани лицето й и я целуна по двете бузи.

— Е добре, старо, как си?

Тя замръзна с ококорени очи и зяпнала уста.

Засмян, принцът отново я целуна.

Тя заекна.

— Ти! Това си ти! Ах, Исусе Христос… Исусе Христос… Възможно ли е това… Исусе Христос…

— Добра ми Виктория!

— Не ме наричай така — извика тя потръпвайки. — Виктоар е мъртва… Твоята стара дойка я няма вече. Аз изцяло принадлежа на Женевиев…

И добави тихо:

— Ах, Исусе… аз действително прочетох името ти във вестниците… Значи е вярно, ти започваш отново лошия живот?

— Както виждаш.

— А ми се беше заклел, че е свършено с него, че заминаваш завинаги, че искаш да станеш почтен.

— Опитах се. Вече четири години се опитвам… Не можеш да кажеш, че през тези години се е говорило за мен, нали?

— А сега?

— Отегчавам се.

Тя въздъхна.

— Все си си същият… Не си се променил… Ах, свършено е, ти никога няма да се промениш… Значи си замесен в случая Кеселбах.

— По дяволите! Ако не беше така, щях ли да си правя труда да организирам срещу г-жа Кеселбах в шест часа нападение, та да мога в шест и пет да я изтръгна от ноктите на моите хора? Спасена от мен, тя е длъжна да ме приеме. Ето ме в центъра на събитието и закриляйки вдовицата, аз ще наглеждам околностите. Ах, какво искаш, животът, който водя, не ми позволява да се шляя и да спазвам режима на нежните грижи и на ордьоврите. Трябва да действам с театрални инсценировки, с брутални победи.