Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Чудесно — провикна се по едно време Бриджит Руселен. — Ах, моя добра Валантен, каква радост! Днес няма репетиции. Ще си легна отново до часа на излизането…

Този ден на почивка малко разбъркваше сметките на Раул, който се надяваше в отсъствие на Бриджит Руселен да направи спокойно едно домашно посещение. Той обаче не се отказа и зачака, като разчиташе на случая.

Изминаха десетина минути. Бриджит тананикаше мелодии от ревюто, когато се чу звънецът на входната врата.

— Чудно — каза тя. — Днес никого не чакам. Тичай да видиш, Валантен!

Прислужничката слезе. Дочу се изщракването на заключвана врата и после тя се изкачи отново, казвайки:

— От театъра… секретарят на директора, който донесе това писмо.

— Дай. Покани ли го да влезе в салона?

— Да.

Раул забеляза част от полата на младата актриса. Прислужницата протягаше плика, който тутакси беше разкъсан, и Бриджит полугласно зачете:

„Моя малка Руселен, дайте на моя секретар лентата със скъпоценни камъни, която слагате на челото си. Имам нужда от нея за модел. Спешно е. Ще ви я върна отново тази вечер в театъра.“

Доловил няколко фрази, Раул се разтрепери:

„Гледай! Гледай! — помисли той. — Лентата с камъните! Седемте скъпоценни камъка. Дали директорът е също по следата? Бриджит Руселен ще се подчини ли?“

Той веднага се успокои, защото младата жена каза:

— Невъзможно. Вече обещах тези камъни.

— Безразсъдно е — упрекна я прислужницата. — Директорът няма да бъде доволен.

— Какво искаш! Аз обещах и ще ми платят много скъпо.

— Тогава какво да отговоря?

— Ще му пиша — реши Бриджит Руселен.

Тя се качи в будоара си и няколко минути по-късно връчи плик на прислужницата си.

— Познаваш ли този секретар? Виждала ли си го в театъра?

— Бога ми, той е нов.

— Да каже на директора, че съжалявам и че лично ще му обясня всичко тази вечер.

Валантен излезе. Отново мина доста време, без да се случи нещо. Бриджит беше седнала зад пианото и упражняваше една песен. Шумът от песента заглуши без съмнение отварянето на входната врата, защото Раул не чу нищо.

Той изпитваше известно безпокойство, защото случката не му изглеждаше напълно ясна. Секретарят, когото не познаваха, молбата за бижутата — всичко миришеше на клопка, на подозрителна комбинация.

Малко по малко той се успокои. Една сянка премина през вратата и се отправи към будоара.

„Валантен, която се връща — си каза Раул. — Впечатлението ми е било погрешно. Мъжът си е отишъл.“

Но изведнъж, по средата на един припев, пианото ненадейно спря, табуретката, върху която беше седнала певицата, рязко бе блъсната и свалена на земята. Раул чу уплашения глас на момичето:

— Кой сте вие?… Ах! Секретарят, нали? Новият секретар… Какво искате, господине?…

— Господин директорът — каза мъжки глас — ми нареди да взема бижуто. Съжалявам, но трябва да настоя…

— Но аз му отговорих… — заекна Бриджит все по обезпокоена. — Камериерката ми сигурно ви е връчила писмото… Защо тя не се качи с вас? Валантен!

Тя няколко пъти извика уплашено:

— Валантен!… Ах! Вие ме плашите, господине… Вашите очи…

Вратата беше брутално блъсната. Раул чу шум от разместени столове, трясък от паднали предмети, после висок вик:

— Помощ!

Това бе всичко. В същия момент той, предчувствайки, че Бриджит Руселен е заплатена от опасност, се беше насилил да повдигне още по-нагоре капака. Отвори се проход, през който едва успя да се промъкне. Вследствие на тази пречка загуби ценно време. Той скочи, търкулна се и се намери срещу три затворени врати. Наслуки се хвърли към едната и влезе в помещението. Царете безпорядък. Не видя никого и изтича в будоара, а оттам — в стаята, в която мислете, че се беше провело сражението.

Действително в полумрака веднага съгледа простряна на килима жена, а над нея мъж, който с две ръце я стискаше за гърлото. Викове на болка се смесваха с отвратителни псувни.

— По дяволите, млъкни! Ах! Отвратителна мръсница! Ще дадеш бижуто! Веднага! Ще видиш, малката ми…

Раул го атакува. Той се хвърли върху мъжа с непреодолима ярост и го застави да пусне плячката си. Двамата се затъркаляха срещу камината и Раул си блъсна в нея доста силно челото. За момент остана замаян.

Убиецът беше по-тежък и двубоят между него и тънкия юноша, когото превъзхождаше по мускулатура, нямаше да продължи дълго. Това беше логично. И в действителност след няколко секунди единият се освободи, а другият остана прострян на пода и издаваше слаби стенания. Но този, който се повдигна, беше Раул.