Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Хубав удар, а, господине? — се присмя той. — Много ми се отдаваха последните уроци на един учител на име Теофаст Люпен, цар на японските методи. Те ви пращат в по-хубав свят, правят ви безвреден като малко агънце.

Той се наведе над младата актриса, вдигна я и я постави на леглото. Веднага видя, че от ужасната хватка на нападателя около шията й нямаше последици, от които да се страхува. Бриджит Руселен дишаше. Никаква рана не се забелязваше. Но тя трепереше с цялото си тяло и имаше поглед на побъркана.

— Страдате ли, госпожице? — тихо запита той. — Не, нали? Това е нищо. Не се страхувайте. Няма защо повече да се опасявате от него и за по-сигурно…

Той бързо разтвори завесите, измъкна шнуровете и стегна китките на мъжа. В стаята стана по-светло и той обърна убиеца към прозореца, за да види лицето му.

Неволно извика Раул и смаяно промърмори:

— Леонар… Леонар…

Той не бе имал никога възможност да види добре анфас този мъж. Най-често го беше виждал прегърбен върху капрата на колата, забил глава в раменете си и скрил ръста си до такава степен, че Раул почти мислеше, че е гърбав и хилав. Но той добре познаваше неговия костелив профил, който се удължаваше от сивееща брада, и ни най-малко не се усъмни — това бе Леонар, човек за всичко и дясната ръка на Жозефин Балзамо.

Раул завърти завързването, запуши добре устата му, обви главата му с пешкир и го завлече в будоара, където го привърза за краката на един масивен диван. После се върна при младата жена, която продължаваше да стене.

— Свърши се — каза й той. — Повече няма да го видите. Починете си. Ще отида да се погрижа за вашата прислужница и ще узная какво е станало с нея.

Откри Валантен на приземния етаж, завързана в един ъгъл на салона. Тя бе умна жена. Като знаеше, че нападателят вече не може да пакости, не се обърка и се съобрази с нарежданията на Раул, който й каза:

— Агент съм на тайната полиция. Спасих господарката ви. Идете и се погрижете за нея. Ще разпитам мъжа, за да разбера дали няма съучастници и кой го е изпратил.

Раул я побутна към стълбището. Имаше намерение да остане сам, за да се съсредоточи върху нерадостните мисли, които го безпокояха. Мислите бяха толкова неясни, че на моменти искаше да се отърве от тях, и ако послушаше инстинкта си и оставеше на случая грижата да оправи заплетената ситуация, би изоставил бойното поле и би избягал обратно т? съседната къща.

Но той не можеше да се подчини на топа свое желание. Не беше в характера му да се предава без бой. Неговото самообладание и убеждение, че може да командва положението като човек, който знае да взема решения при най-критични обстоятелства, го заставяха да действа. Той пресече двора и бавно опипа ключалката на градинската врата, като леко я открехна.

През процепа хвърли един поглед: от другата страна на улицата, малко по-надолу, бе спряла старата берлина.

На капрата съвсем млад слуга, когото бе виждал няколко пъти с Леонар и се казваше Доминик, пазеше конете.

Но вътре в колата дали нямаше друг съучастник? И кой беше този съучастник?

Раул не затвори вратата. Очевидно подозренията му се потвърждаваха и никой на света не би го разубедил да не отиде докрай. И тъй той се върна, изкачи се по стълбите и се наведе над пленника.

По време на борбата го бе учудила една подробност: голяма дървена свирка, завързана на верижка, се бе изплъзнала от джоба на Леонар, който въпреки опасността я беше хванал с машинално движение, като че ли се опасяваше да не загуби този инструмент. Автоматически в главата на Раул възникна въпросът трябваше ли Леонар в случай на опасност да си послужи със свирката, за да избяга съучастникът му, или напротив, това беше сигнал, когато обстоятелствата го налагат, за призоваването му?

По интуиция Раул прие последната хипотеза. Отвори прозореца за малко време — колкото беше необходимо, за да надуе свирката.

Скрит зад дантеленото перде, той зачака.

В гърдите сърцето му неспокойно подскачаше. Никога досега не беше изпитвал подобна тръпчива и отвратителна болка. В себе си той не се съмняваше в това, което щеше да се случи, и знаеше кой щеше да се появи на вратата. Но въпреки цялата очевидност се надяваше да не е така. Той не приемаше, той не се съгласяваше да приеме, че в тази тъмна афера убиецът Леонар е само съучастник.

Тежкото крило на вратата се блъсна.

— Ах! — безнадеждно извика Раул.

Жозефин Балзамо бе на входната врата.

Тя влезе спокойно и толкова непринудено, като че ли правеше посещение на своя приятелка. От момента, в който Леонар беше изсвирил, за нея пътят беше свободен и сега тя се представяше. Със спусната воалетка, с лека стъпка пресече двора и се вмъкна в къщата.