Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Да не говорим никога за това, искаш ли, Раул?

— Добре, но е досадно — каза Раул, сърдит, че е бил разкрит като крадец. Той търсеше реванш. — Няма на света нещо, което да ме встрастява повече от проблема за твоята възраст и за различните ти подвизи преди един век. Имам си няколко идеи, които не са съвсем безинтересни.

Въпреки казаното, тя го изгледа с любопитство. Раул се възползва от нейното колебание и отново поде леко подигравателно:

— Аргументирам се с две аксиоми: първа — както каза, няма чудо, и втора — ти си дъщеря на твоята майка.

Тя се усмихна:

— Започват добре.

— Ти си дъщеря на твоята майка — повтори Раул, — което означава, че първо е имало една графиня Дьо Калиостро. На двадесет и пет или тридесет години, тази, която е заслепила с красотата си Париж в края на Втората империя и е заинтригувала двора на Наполеон III с помощта на своя така наречен брат, който я придружавал навсякъде (брат, приятел или любовник — все едно). Тя е изфабрикувала цялата история за роднинските си връзки с Калиостро и е изготвила фалшивите документи, с които полицията си е послужила ла осведоми императора за дъщерята на Жозефин дьо Боарне и Калиостро. Изгонена от Франция, тя отива в Италия, в Германия, после се изпарява… за да възкръсне двадесет и четири години по-късно под идентичните черти на своята обожавана дъщеря, втората графиня Дьо Калиостро, тук присъстваща. Изложението ми е правдиво, нали?

Жозин, безучастна, не отговори. Той продължи:

— Между майката и дъщерята приликата е изумителна… толкова изумителна, че авантюрата съвсем естествено започва отначало. Защо са необходими две графини? Не, не е необходимо! Ще има само една-единствена, истинската, тази, която е наследила тайните на своя баща Жозеф Балзамо граф Дьо Калиостро. И когато Боманян прави следствието си, стига до неизбежното: отново да намери загубените от полицията на Наполеон III документи и серията портрети и миниатюри, които потвърждават идентичността на винаги младата жена и доказват произхода й от Девата на Бернардино Луини — едно случайно, но несъмнено сходство.

Впрочем има един свидетел: принц д’Аркол. Той е видял едно време графиня Дьо Калиостро. Принцът я отвел в Модена. Видял я отново във Версай. И сега, щом я забелязва, от него се изтръгна вик: „Това е тя! Тя е на същите години!“

После ти го затрупа с куп доказателства: спомена за няколкото разменени думи между майка ти и него в Модена, разказа, който си прочела в клюкарския вестник, съхраняван грижливо от майка ти. Уф! Ето основата на авантюрата. Много е просто. Една майка и една дъщеря си приличат и тяхната красота напомня една картина на Луини. Случайна прилика, това е всичко. Има, разбира се, маркиза дьо Белмонт, но предполагам, че приликата между тази дама и теб е доста смътна и че трябва голямо доброжелателство плюс умопобъркания мозък на глупака Боманян, за да можете да бъдете смесени двете. В резюме, нищо за драматизиране, една добре водена забавна интрига. Това е всичко.

Раул млъкна. Изглеждате му, че Жозефин Балзамо бе малко пребледняла и че лицето й се бе свило. Според него, графинята би трябвало да изглежда обидена, но тя намери за по-лесно да се изсмее.

— Улучих, а? — подхвърли той. Тя отклони въпроса.

— Миналото ми принадлежи само на мен — каза тя — и възрастта ми няма за никого значение. Ти можеш да вярваш това, което ти харесва.

Той я взе в обятията си и страстно я целуна.

— Вярвам, че си па сто и четири години, Жозефин Балзамо, и няма нищо по-прелестно от това да целуваш една столетница. Когато помисля, че си познавала Робеспиер и може би Людовик XVI, настръхвам цял.

Раул д’Андрези повече не я разпитва за миналото й. Той чувстваше толкова ясно раздразнението на своята Жозин, че не се осмели да прави недискретни опити. Впрочем, не знаеше ли истината?

Разбира се, че я знаеше и никакво съмнение не се появяваше в съзнанието му. Обаче всичко у младата жена запазваше някакъв мистериозен престиж, който понасяше въпреки себе си и към който изпитваше неясна омраза.

На края на третата седмица Леонар отново се появи. Сутринта Раул съгледа берлината с двете малки мършави кончета. Графинята се качи в нея и замина.

Тя не се върна до вечерта. Леонар пренесе на „Безгрижния“ няколко вързопа, обвити в кърпи за лице, и ги плъзна през един капак, за чието съществуване Раул не знаеше досега.

През нощта Раул успя да отвори капака и прегледа вързопите. Те съдържаха чудесни дантели и скъпи дрехи.