Ърл Гарднър - Ленивият любовник

— И така Флийтуд е дошъл в дома ви в понеделник през нощта и е останал до някое време в сряда?

— Така е. Докато дойдохте вие и го отведохте.

— В къщата ли стоеше през това време?

— Не през цялото.

— Вие бяхте ли в къщата?

— Аз? Не. Занимавах се с домакинска работа наоколо.

— Оставил сте Флийтуд сам?

— За известно време, да.

— Той би могъл да излезе и да отиде където поиска?

— Разбира се.

— Тогава не сте нареждал на кучето си да го пази?

— Не, кучето беше с мен.

— Вие сте много близък с кучето си?

— Привързан съм към него и то към мен.

— Навсякъде ли ви придружава?

— Навсякъде — отговори Овърбрук — освен когато имам някаква работа за него, като например да наблюдава някого или нещо. Иначе е винаги с мен.

— И ви е вярно и предано?

— Да.

— Бихте могъл да го оставите да следи Флийтуд и кучето щеше да го задържи да не излиза?

— Сигурно, но Флийтуд щеше да забележи.

— А вие не искахте това?

— Нямаше да изглежда твърде гостоприемно.

— Не ви ли беше страх, че Флийтуд ще открадне нещо…

Овърбрук се ухили вяло и добродушно.

— Мистър Мейсън — отговори той, — това, което държа в килера си, едва ли е нещо, което мъж като Флийтуд би могъл да открадне. Имам малко бекон, малко брашно и сол, сода за хляб. Имам няколко одеала и походни легла, които покривам с тях, но… мистър Мейсън, там няма нищо за крадене. Живея доста скромно.

Мейсън попита:

— Не ви ли беше идвало на ум преди сряда сутринта да проследите откъде е дошъл Флийтуд?

— През цялото време не преставах да мисля за случилото се. Нещата се въртяха в главата ми и не можех да ги подредя. Начинът, по който вие се появихте и отведохте мъжа със себе си, и всичко останало. Не можех да се отърва от тези мисли, така че започнах да се оглеждам и после, веднага щом видях следите, оставени от жената… Виждаше се, че тя е бягала.

— Дори без да отидете до мястото, където са отпечатъците?

— Да, сър. Хората, които като мен живеят на село, са много добри при разчитането на следи. В момента, в който ги видях, без дори да се доближавам до тях, можех да разбера, че жената е излязла от колата. Наистина ги проследих до пътя и тогава видях къде се е върнала обратно. Беше вървяла бавно и спокойно. Реших, че ще е по-добре да разкажа всичко на шерифа.

— Какво направихте след това?

— Точно каквото ви казах.

— Възможно ли е, за когото и да е, да напусне колата и да се върне в нея, без да остави следи?

— Не и по земята, която е около колата. Не, сър. Там се получава някакво оттичане и почти винаги, когато е валял дъжд, почвата се задържа мека известно време след това.

— Намерихте ли пистолета?

— Да, сър. Намерих го.

— Кога?

— След като пристигна шерифа. Разгледахме малко следите и той ме накара да му кажа, каквото мога за тях. Показах му отпечатъците от този мъж, Флийтуд, оставени, когато е излязъл от мястото при кормилото на колата и е заобиколил предницата й. Гледайки следите, можех да кажа, че когато се е изравнил с предните фарове, той се е обърнал и е направил нещо. От леко размазания отпечатък на левия крак, реших, че е вдигнал или хвърлил нещо. Казах това на шерифа. Тогава двамата отидохме до мястото, където земята е твърда, огледахме се наоколо и го намерихме. Просто така се случи, че аз бях този, който намери пистолета.

— Какво стана? Вдигнахте ли го?

— Аз не — отговори Овърбрук ухилен. — Прочел съм достатъчно детективски истории, така че знам нещо за отпечатъци от пръсти. Извиках шерифа и му казах, че оръжието е тук. Той не го вдигна, не веднага. Взехме един кол и го забихме в земята под пистолета. После шерифа взе парче канап, промуши го през предпазителя на спусъка и вдигна оръжието, без да го докосва. По този начин не изтрихме отпечатъците, които е имало върху него. След това чух, че са открили…

— Няма значение какво сте чул — прекъсна го Данвърс. — Кажете на мистър Мейсън само фактите.

— Да, сър.

— Мисля, че това е всичко — каза Мейсън.

— Готови сме, ваша светлост — рече Данвърс.

— Приключихте ли? — запита с известна изненада Мейсън.

— Разбира се — отговори Данвърс.

— Правя предложение съдът да прекрати делото и да освободи задържаната обвиняема — каза Мейсън. — Няма достатъчно факти, които да показват, че тя по някакъв начин е свързана със случилото се.

— Напротив — възрази Данвърс. — Има всички доказателства. Трябва да приключвам, ваша светлост, но предполагам, че бих могъл да посоча заради протокола това, с което разполагаме. Имаме показанията на свидетели, че мистър Олрид е бил в безсъзнание в колата и мисис Олрид е била в багажника на тази кола. Следите не могат да лъжат. Лицето, което е било в багажника е излязло и е изтичало към шосето. Скоро след това тя се е обърнала, върнала се е при колата, качила се е в нея и е заминала. През това време намиращото се в безсъзнание тяло на съпруга й е било вътре. Той не би могъл да дойде в съзнание и да напусне колата, без да остави следи. От скицата на следите е ясно къде колата се е движила на заден ход, къде е завила и тръгнала обратно към пътя, насочвайки се в посока на главния планински път. — Имам и много други факти, които мога да представя, но целта на защитата в момента е да ме накара да разкрия всичко, с което разполагам, без да изложи своето виждане. По-късно, когато делото отиде за разглеждане в съда, тя ще бъде в позиция, осигуряваща й много преимущества. Единствената цел на това предварително заседание е да покаже, че е извършено престъпление и съществува разумно основание да се вярва, че обвиняемата е извършител ката.