Ърл Гарднър - Ленивият любовник

— Приема се — каза съдията Колтън.

— Само за момент, моля — намеси се Мейсън. — Вашето поведение към обвиняемата, в случая мисис Олрид, се е влияело в някакъв смисъл от деловите ви отношения.

— Само до известна степен.

— Вие знаехте, че като единствен останал съдружник, мистър Джеръм ще бъде отговорен да съживи бизнеса на партньора си?

— Общо казано, да.

— И очаквахте да бъдете нает от мистър Джеръм?

— Възразявам на въпроса — намеси се Данвърс.

— Извинете — реагира бързо Мейсън, — това е свързано с мотивацията на свидетеля, с неговите подбуди и интерес при даването на свидетелски показания. Аз съм в правото си да го покажа при разпита.

— Имате право — съгласи се съдията Колтън. — Възражението се отхвърля.

— Да — произнесе Флийтуд с известно колебание. — Предполагам, че съм мислил за това.

— Истинската, основната причина, за да не станете и просто да напуснете мисис Олрид там, в мотела, е била, че сте чувствал, че някога в бъдеще бихте могли да получите надмощие над Бъртрънд К. Олрид и да го убиете. Тогава Джордж Джеръм би ви защитил с парите и връзките си. Не съм ли прав?

— Не.

— В нищо?

— Да.

— Тогава, защо просто не сте изчакал подходящ момент да се усмихнете на мисис Олрид и да й кажете: „Съжалявам, мисис Олрид, но всичко беше само театър от моя страна. Сега вече ще ви напусна.“

— Имаше някои усложнения. Исках да печеля време, докато Джеръм получи възможност да залови Олрид на местопрестъплението. В съобщението, което му оставих, се казваше какво да направи. Исках Олрид да се занимава с мен, докато Джеръм събере доказателствата.

— Значи тайно сте работил с Джеръм.

— В известен смисъл. Очаквах да си сътрудничим и той ми съдействаше.

— Това е всичко — каза Мейсън.

— Няма повече въпроси. Моля, призовете П. Е. Овърбрук.

Овърбрук, облечен с гащеризон и пуловер, прекрачи на свидетелското място. Беше едър, добродушен гигант, смутен от тълпата в съда и странната обстановка около него. Той се закле, каза името и адреса си на чиновника и се обърна смутен към Данвърс.

— Вие сте П. Е. Овърбрук, притежател на ранчото Овърбрук? Виждал ли сте тази скица и можете ли да потвърдите, че това тук означава местоположението на къщата ви на скицата?

— Да, сър.

Мейсън се обърна към Данвърс:

— Така, както разбирам правилника, насочващи въпроси се разрешават само при директния разпит, когато са предварителни и необвързващи. Ако не искате да правя възражение, бих ви предложил оттук нататък да оставите свидетеля сам да дава показанията си.

— Въпросът ми беше просто въвеждащ. Опитвах се да спестя време.

— Повече време бихте спестил, ако оставите даването на показания на свидетеля — каза Мейсън. — Времето е важно, но има други неща, които са по-важни.

Данвърс се ухили и каза:

— Аз се опитвам да спестя време, а вие — да отървете шията на обвиняемата.

— Достатъчно, господа — намеси се съдията Колтън. — Моля, продължете по същество, мистър Данвърс.

— Видяхте ли свидетеля Флийтуд, който току-що даде показания?

— Да, сър.

— Кога за първи път го видяхте?

— Той дойде при мен в понеделник през нощта.

— Приблизително кога в понеделник?

— Не мога да кажа. Беше след като си легнах. Събудих се, защото кучето лаеше. Никога не поглеждам часовника.

— Какво ви събуди?

— Първо чух да лае кучето, а след това мисля, че може би съм чул шум от кола.

— Значи сте бил буден, когато Флийтуд е пристигнал в къщата?

— Да, сър.

— И какво стана?

— Кучето наистина лаеше силно и аз знаех, че има някой на двора. Чух да му се говори и след това на вратата се почука.

— Хапе ли кучето?

— Не, не хапе, само лае, скача и души хората. Не зная какво би станало, ако някой се опита да направи нещо, което не би трябвало. Ако човек върви право към къщата и почука на вратата, кучето само ще лае и нищо повече.

— И така отидохте до вратата и отворихте на Флийтуд?

— Да, сър.

— Какво се случи после?

— Човекът ми каза, че се е лутал наоколо и предполага, че е станало автомобилно произшествие. Каза, че не знае кой е и не може да си спомни нищо за себе си. Тогава, естествено, аз го пуснах да влезе.

— Къде го настанихте?

— Разбирате, сър, аз не знаех нищо за него и мисълта, че като че чух шум от мотор на кола, спираща наблизо, ме правеше подозрителен.

— Нищо ли не му казахте за това, че сте чул някаква кола да спира?

— Не. Дори не бях сигурен, че съм я чул. Мислех си, че това е възможно, а и държането на кучето потвърждаваше същото.