Ърл Гарднър - Ленивият любовник

— Къде можех да отида? — попита Флийтуд. — Беше студена мъглива нощ и при това ръмеше. Всичко беше мокро, а горе в планината беше студено. Исках да намеря къде да спя и не възнамерявах да се скитам по шосето. И не исках да изхвърля Олрид навън, в дъжда. Реших да го оставя в колата, за да се прибере вкъщи, когато се свести. Желаех само да бъда час по-скоро по-далеч от него, но ми се стори, че за мен ще бъде по-добре да се придържам към версията за амнезията. Имах приятелка, Бърнис Арчър и изобщо… помислих си, че ще бъде твърде достоверна.

— Не се ли увъртахте около Патриша Факсън? — попита Мейсън.

— Зависи какво разбирате под „увъртане“. Тя е много готино момиче и внимателно я наблюдавах, за да разбера дали се интересува от мен.

— Интересуваше ли се?

— Не.

— Не отидохте ли по-далеч?

— Не съм съвършен — отвърна Флийтуд. — Вероятно щях да зарежа Бърнис Арчър и да се оженя за Патриша, ако Патриша ми бе дала зелен светофар. Известно време си въобразявах, че ще го направи, но това не стана. Патриша има собствени средства, а майка й е въшкава с пари. Мъжът, който се ожени за Пат Факсън, няма да е принуден да работи, а ако разбира нещичко от инвестиции в рудодобива, може да забогатее. Това обаче няма никакво значение. Иска ми се да го разберете, господа, Бърнис Арчър е моята любима. Все още е. Голяма сладурана е.

— Видяхте ли я, откакто сте тук? — попита Мейсън.

— Разбира се — отвърна Флийтуд. — Дойде веднага щом разбра, че съм тук. Остана почти час. Голяма сладурана е.

— Разказахте ли й всичко? — позаинтригува се Мейсън.

— Не — заяви Флийтуд. — Поддържах версията за амнезията ми. Мислех, че е най-добрият изход за много неща.

— Успяхте ли да я заблудите?

— Не зная. Никога не можете да бъдете сигурен за нея в такива случаи. Даде вид, че вярва.

— Не й казахте нищо за случилото се горе в планината?

— Естествено, че не. Казах й, че не помня нищо от мига, в който са ме ударили по главата в къщата на Олрид до момента, когато съзнанието ми се избистри малко преди да ме отведете в полицията.

— Да оставим настрана любовните ви истории — припряно го прекъсна Трег. — Разкажете подробно какво се случи. Мисис Олрид е изскочила от багажника. Капакът остана ли вдигнат?

— Не, затръшна се, когато тя изскочи. Не го бе повдигнала достатъчно, за да остане вдигнат.

— А кръвта в багажника?

— Може би е от разкървавения й нос — предположи Флийтуд. — Само така мога да си го обясня.

— Вие какво направихте?

— Слязох от колата. Оставих Олрид вътре. Все още беше в безсъзнание, но започваше да се раздвижва и показваше признаци на живот. Знаех, че не съм далеч от къщата на Овърбрук. Ослушах се. Чух кучешки лай, който прозвуча съвсем наблизо. Заобиколих колата и заставайки пред нея, хванах пистолета за цевта и го запратих възможно най-далеч в мрака. Добре го метнах. Мина време, докато чуя звука от падането му. После тръгнах в посока на кучешкия лай. Струва ми се, че къщата е на триста-четиристотин метра. Почуках на вратата. След малко Овърбрук стана и ме попита какво искам. Казах му, че навярно съм преживял автомобилна катастрофа или нещо подобно, защото съм се озовал на пътя, без каквато и да било представа къде съм или как съм стигнал дотам. Овърбрук изпита подозрение. Доста внимателно ме претършува. Накрая каза, че има ергенска стая с походно легло, имало одеяла, но нямало чаршафи. И че ако желая мога да пренощувам. Благодарих му и му казах, че се надявам на другата сутрин да си спомня всичко. Влязох в стаята и зачаках да заспи. Хрумна ми да изляза и да се ослушвам да чуя кога Олрид ще дойде на себе си и ще запали мотора. Но бях забравил за кучето. Явно Овърбрук му бе заповядал да ме пази, защото когато се опитах да отворя съвсем малко вратата, то стоеше точно пред нея с оголени зъби и леко изръмжа. Върнах се и седнах на ръба на леглото. Вероятно съм стоял така около половин час, когато чух шума на мотор, който заглъхна.

— В колко часа се появи Олрид в „Гнезденцето“ — попита Мейсън.

— Хванахте ме натясно — призна Флийтуд. — Олрид предварително бе взел не само часовника ми, но всичко, което имах, освен парите ми. Когато се престорих, че имам амнезия, Олрид предвидливо ме пребърка и не остави у мен нищо, което би могло да докаже самоличността ми, в случай че се обърна за помощ към някой непознат. Нямах часовник. Взел бе дори носната ми кърпа, на която бе обозначена пералнята, обра ме до шушка.

— Но ви остави парите?

— Не само че ми ги остави, но ми се струва, че е прибавил най-малко двеста долара към пачката банкноти, които носех в джоба на панталоните си. Искал е да имам много пари, но нищо друго.