Ърл Гарднър - Очарователният призрак

— Прекрасно! — възкликна Бъргър. — Извършихте ли балистична експертиза?

— Да, сър.

— Какъв е резултатът?

— Куршумът, изваден от черепа на убития, и другият, който е бил изстрелян от револвера, имат еднакви характеристики. Това беше доказано в лабораторни условия.

— Мистър Бослер, правихте ли справка за това, на кого е било продадено оръжието?

— Да, сър.

— И открихте регистрационната карта на това оръжие?

— Да, сър. Намерих я.

— Назовете името, отбелязано на тази карта.

— Елеонор Корбин.

— На документа има ли нейният подпис?

— Да, сър.

— Имате ли фотокопие на документа?

— Да, сър.

От цялото изражение на Хамилтън Бъргър се излъчваше неприкрито ликуване.

— Ваша светлост, наближава края на днешното заседание. Затова бих помолил копието от този документ да ви се представи незабавно. Все още не съм успял да докажа, че подписът, стоящ на свидетелството за продажба на оръжието, е на обвиняемата Елеонор Корбин. Но имам намерение да направя това утре с помощта на експерт-графолог. Все пак смятам, че характерът на документа не позволява да се съмняваме в истинността на подписа. Затова смятам, че копието може да се приеме и в момента като веществено доказателство.

— Нямам възражения — каза Мейсън, усмихвайки се безгрижно, с вид, който показваше, че думите на свидетеля нямат никакво значение за неговата клиентка… — Ние също настояваме регистрационната карта, по-скоро нейното копие, да бъде причислено към веществените доказателства, за да помогнем на областния прокурор и да му спестим излишните затруднения, свързани с необходимостта от доказване истинността на подписа на обвиняемата.

Бъргър остана учуден.

— Вие ще настоявате за това? — попита той.

— Разбира се. А защо не? — отговори Мейсън с любезна усмивка.

— Прекрасно — заключи съдията Морън. — Копието, предоставено от обвинението, се приема за веществено доказателство. Обявявам прекъсване на съдебното заседание до утре в десет часа.

Когато зрителите напуснаха съдебната зала, Мейсън се обърна към Елеонор:

— Това наистина ли е вашият револвер? — попита той.

— Да, моят е.

— А как се е оказал там?

— Господин Мейсън, давам ви честната си дума, че абсолютно нищо не помня. Взех го за лична защита. Вие знаете, че в живота на жените съществуват не един и два случая, в които трябва да се защитаваме… с една дума животът ми не беше от най-спокойните. Често ми се е налагало да пренасям скъпоценности. Всъщност самата полиция ме посъветва да нося оръжие. Този револвер е направен специално да се носи в джоб или дамска чанта.

— Това означава ли, че когато сте отпътувала на така нареченото сватбено пътешествие сте го носила със себе си? — попита Мейсън.

— Да, точно така. Той беше в мен.

— Но когато полицията ви е задържала, револверът не е бил във вас?

— Разбира се, мистър Мейсън. — отговори Елеонор и по лицето й пробяга лека усмивка. — Револверът не беше в мен. По мен нямаше почти нищо, разбирате ли? Както писаха вестниците, моята дреха е била „прозрачно одеяние, трептящо от вятъра“.

— Дяволите да ви вземат — сърдито извика Мейсън, — престанете да се шегувате! Не разбирате ли, че именно този револвер е причината да ви обвиняват в убийство? Заминала сте от своя дом с Дъглас Хепнер и сте носила оръжие. А той е убит точно с него.

— Но това е станало две седмици след нашето пътуване. А за две седмици биха могли да се случат доста неща, нали?

— Това, което е могло да се случи, засега няма никакво значение — разгорещи се Мейсън. — Разберете, него са го убили на шестнадесети с вашето оръжие и то на неколкостотин ярда от мястото, където сте се разхождала полугола. Искам да знам какво се е случило, за да мога да ви спася от смъртната присъда или от доживотния затвор. Сега разбрахте ли ме?

В това време жената-полицай направи знак на Елеонор Корбин. Елеонор стана. Бързайки да довърши своята мисъл Мейсън каза след нея:

— Искам да се надявам, че вие все пак ще се постараете утре към десет часа да си възвърнете паметта, защото в противен случай…

Когато отведоха Елеонор, Мейсън хвана Дела Стрийт под ръка, кимна на Пол Дрейк и прошепна и на двамата:

— Нека да излезем и да поговорим.

Те напуснаха залата и влязоха в стаята за свидетели. Мейсън затръшна вратата с крак и каза:

— Ето тук никой няма да ни пречи.

— Какво смяташ да правиш? — попита Дрейк. Мейсън вдигна рамене.

— Сега разбираш ли — отново попита Дрейк, — защо Бъргър е заинтересуван от съдебно дирене? Господи, Пери, няма да успееш да спечелиш това дело!