Ърл Гарднър: Случаят с непорочната скитница

— И какво направихте?

— Знаех, че господин Ферел беше казал на всички в магазина, че отива на северозапад на почивка. Влязох в колата и тръгнах за Лас Вегас, Невада, пуснах телеграма и написах името на Ферел. Оставих колата и се върнах със самолет. Влязох в магазина като че ли нищо не се е случило. Бях закъсняла, но на никого не му направи впечатление, защото имам право сама да определям работното си време. Късно същия следобед дойде Вероника Дейл с карта от господин Адисън. Разбрах веднага, че тя е стопаджийката, която е била в къщата на господин Ферел и осъзнах, че и Адисън трябва да е бил там и трябва да е качил Вероника Дейл в колата си. Зададох й няколко въпроса под предлог, че й правя тест за пригодност и тя ми каза доста неща за себе си и как се е срещнала с господин Адисън. Тя играеше ролята на невинно дете.

Дадох й работата, разбира се, и получих цялата информация за възрастта й и името на майка й. Също така онези шест гилзи все още горяха в джоба ми и бях ужасно ядосана на лицемерието на онази кучка с детско лице.

— Но не направихте ли нищо през този ден?

— Не, едва на следващия ден. Бях в кабинета на господин Ферел и вратата беше леко отворена. Кабинетът му е съседен на този на господин Адисън. Чух Хансел да го изнудва и разбрах още тогава, че онази руса кучка беше част от кръг от изнудвачи и че те се опитваха да уловят господин Адисън. Знаете ли, аз винаги съм харесвала господин Адисън и, Бога ми, колко ми беше неприятно да се обърна срещу него с такъв плъх като Едгар Ферел. Предполагам, че това беше една от причините да полудея, за да си получа признанието.

— Продължавайте — каза Мейсън.

— Винаги съм се възхищавала на господин Адисън. Уважавам го. Мисля, че всички служители го уважават. Мислех си, че ако мога да дойда във вашия кабинет достатъчно бързо, да се представя за майката на Вероника и да платя таксата на адвоката това ще даде на господин Адисън защита срещу изнудвача. Помислих си, че ще се върна и ще му кажа какво съм направила.

— Продължавайте — каза Мейсън.

— И така, аз се втурнах насам и се представих за майката на Вероника, оставих ви фалшив чек, за да можете да го покажете на изнудвача. Помислих си, че това може да го обърка и че ако Вероника си помисли, че майка й е тук — е, може да пресече техния изнудвачески план. Знаех, че вие няма да загубите нищо от фалшифицирания чек и почувствах, че нито Вероника, нито изнудвачът ще разберат някога, че е бил фалшив.

Мейсън кимна. Тя каза:

— Взех фактурата, която ми дадохте и след това изведнъж реших да отида и да кажа на Вероника, че знаех всичко за нея, че или трябваше да остави господин Адисън на мира или да застане лице в лице с последствията и да я изплаша така, че да избяга. След това си помислих, че когато, ами, нали знаете, когато тялото на господин Ферел бъде открито, ще изглежда така, като че ли тази руса мацка е била с него и — е, е свършила цялата работа. И след това си помислих, че тя ще се измъкне с това нейно невинно личице. Тя можеше да застане на свидетелската скамейка и да каже на съда, че той я е нападнал и е трябвало да стреля в самозащита.

— Доста бързо сте мислила — каза Мейсън. — Какво направихте, след като излязохте от моя кабинет?

— Отидох да видя Вероника. Тя не беше все още в хотела, защото работеше в магазина. Бяха я назначили веднага в отдела за бельо. Разбира се, господин Мейсън, шестте гилзи бяха все още в мен. Изгаряха дупка в джоба ми. Не знаех какво да ги правя. Бях изплашена до смърт. Те представляваха доказателство. Отидох в хотела, за да изчакам Вероника. И след това ми хрумна една хубава идея. Отидох до стаята на Вероника, и опитах вратата. Не беше отворена, но имаше камериерка на етажа. Тя ме видя и аз казах, че съм майката на Вероника. Показах й фактурата, която бяхте подписал, за да го докажа и камериерката под въздействието на фактурата, моя разказ и един долар отвори вратата и ме пусна да вляза. Поставих гилзите на дъното на малкото куфарче на Вероника, където си мислех, че няма да ги намери и след това се върнах и почаках природата да си поеме естествен път. Почувствах се сигурна, че полицията ще разтърси Вероника, че претърси чантата й, ще намери гилзите и след това си помислих — е, помислих си, че ще я постави в позиция на отбрана и ще я накара да се замисли — ами това е всичко.

— А Вероника — каза Мейсън, — изигра картите внимателно, намери гилзите, разбра какво представляват, извади ги и ги постави в апартамента на моята секретарка.