Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Доста хитър номер — каза Мейсън. — Откъде го научихте, Вероника?

— Правила съм го и преди.

— Много пъти?

— Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър, — отново се рови в миналото на това момиче в опит да се опетни репутацията му…

— Възражението се приема — отсече съдията Кийтли. — Ограничете разпита си в приемлив интервал от време, преди тя да е видяла господин Адисън.

— Много добре, Ваше благородие — каза Мейсън.

— Значи, изключихте двигателя и излязохте от колата.

— Да.

— Мъжът направи ли опит да ви спре?

— Да. Опита се да ме сграбчи и да ме опипа и да си позволи известни волности с мен, но, разбира се, беше малко или много зает с шофирането на колата, след това натисна спирачката, за да освободи и двете си ръце и тогава аз изскочих от колата и хвърлих ключовете на пода.

— Какво направи той тогава?

— Излезе и хукна след мен, след това осъзна в какво положение го поставяше това, напсува ме, нарече ме с всякакви имена, влезе в колата и започна да опипва наоколо докато намери ключовете. Дотогава аз вече се бях скрила в храстите отстрани на пътя.

— Тъмно ли беше?

— Да, разбира се.

— Колко време се борихте с този женкар?

— Не много дълго. Спомням си, че възнамерявах да сляза в един малък град, Канион Верд, но си помислих, че ще мога да издържа. Дотогава той просто се сваляше с мен.

— И малко след като подминахте Канион Верд той стана страстно агресивен?

— Да.

— Като опитна стопаджийка — каза Мейсън — вие явно осъзнавате опасността от пътуването с всеки, който се появи?

— Много съм придирчива — каза тя — Преди да позволя на когото и да било да ме качи в колата си преценявам нещата внимателно.

— И когато се появи подходяща кола вие поглеждате шофьора многозначително?

— Давам му да разбере, че бих приела да се кача в колата му. Не правя нищо грубо от рода на това да стопирам с палец.

— Значи вие преценихте този човек, при когото се качихте?

— Е, опитах се, но разбира се, не можеш да прецениш един мъж, когато се движи срещу теб със скорост от петдесет мили в час…

— Но преценихте колата?

— Да.

— След това се качихте в колата и се возихте в нея?

— Да.

— Каква беше колата? — попита Мейсън. — Каква марка? Бързо каква марка?

— „Линкълн“ — каза тя.

— Закрита?

— Да, закрит „Линкълн“.

— Нова?

— Нов модел, да. Изглеждаше нов.

— Какъв беше номера на колата?

— Не знам.

— Искате да кажете, че не сте забелязала номера нито преди да влезете, нито като сте излязла?

— Ами, аз… аз мисля, че го забелязах, но не си спомням.

Мейсън каза:

— В интерес на истината, нямате ли навика да записвате номерата на колите, в които се качвате?

— Аз…

— Имате ли такъв навик или не?

— В някои случаи.

— В тефтерче?

— Да.

— Това тефтерче в чантата ви ли е в момента?

— Аз…

— В чантата ви ли е? — каза Мейсън.

— О, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър, — това протакане. Това…

— Седнете! — сряза го съдията Кийтли. — Не прекъсвайте разпита. Съдът иска да знае дали свидетелката има такъв тефтер точно толкова, колкото и адвоката. Въпросът е напълно уместен. Имате ли такъв тефтер в чантата си, госпожице Дейл?

— Аз… имам тефтер, да.

— И сте записала номера на автомобила шофиран от Джон Рейсър Адисън?

— Да — каза тя.

— Защо го направихте?

— Като предпазна мярка в случай на неприятности.

— Кога записахте номера на колата на Адисън? Преди да се качите или след като слязохте?

— Тя се усмихна и каза:

— Би било трудно да се запише номера на кола преди качване, господин Мейсън. Ще бъде доста очевидно.

— Така че, естествено, го правите при слизане.

— Да.

— Тогава защо го правите?

— Ами хубаво е да се знае с кого съм се возила, в случай на усложнения.

— Какви усложнения?

— В случай, че мъжът е бил груб.

— Записвате номера на мъже, които са се опитали да бъдат груби?

— Да, като предпазна мярка.

— За кого?

— Ами, аз… аз искам да знам.

— Господин Адисън не е бил груб.

— Не.

— И все пак вие сте записала неговия номер.

— Да.

— Дайте да видя този тефтер.

Тя още веднъж огледа съдебната зала като животно хванато в капан, след това с неохота отвори чантата си и извади малък кожен тефтер, на който беше закрепен малък молив.

— Дайте и аз да видя този тефтер — каза Хамилтън Бъргър. — Дайте да го видя.

— Разбира се — каза Мейсън.

Бъргър се наведе над него и те заразглеждаха страница след страница с номера на коли. Срещу много от тях имаше име и адрес и имаше дати, които разделяха номерата.