Ърл Гарднър - Случаят с подменената снимка

— Струва ми се, че разбирам — отвърна тя. — О, господин Мейсън, Селинда Дейл, гледа точно към нас.

Адвокатът се засмя сърдечно, вдигна чашата си и я наклони към госпожа Моър, сякаш предлагаше някакъв тост, а в същото време шепнешком й каза:

— Няма значение, опитайте се да не изглеждате загрижена и сериозна. Усмихвайте се и се дръжте така, сякаш просто си пием питиетата заедно.

Госпожа Моър веднага надигна чашата си, но усмивката й бе доста изкуствена.

— Говорихте ли отново по въпроса със съпруга си? — попита Мейсън.

— Не.

— А съпругът ви знае ли, че Дейл е президент на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“?

— Очевидно не. Карл изобщо не се опитваше да го избягва. Няколко пъти се разминавахме буквално на сантиметри с господин Дейл и със Селинда, когато се разхождахме по палубата. В същото време Карл непрекъснато внимаваше да не се срещне с медицинската сестра. Дори си мисля, че плаща на някого, който да я следи постоянно и да го осведомява, когато тя се насочи към палубата, защото винаги успяваше да изчезне някъде при появата й и не се връщаше, преди тя да си е тръгнала.

— Е, няма нищо чудно, „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ е голям концерн — отбеляза Мейсън. — Едва ли някой би се изненадал, че президентът на такава компания не познава един от счетоводителите си, но ми се струва, че Карл би трябвало да е виждал портрета му и да е слушал да се говори за него, така че няма начин да не знае кой е.

— Възможно е да знае, но да се чувства в безопасност, защото е убеден, че Дейл не го познава, освен по име — отвърна тя. — Докато медицинската сестра знае, че истинското му име е Моър и със сигурност ще го каже, ако го срещне.

— Не правете такава сериозна физиономия — предупреди я отново адвокатът. — Селинда отново ви наблюдава. Засмейте се. Огледайте се наоколо, а след това погледнете часовника на ръката си, после веднага скочете и се отдалечете от масата. Завийте от другата страна, така че да не ви се налага да се срещате с нея.

— Искам да ви предупредя само за едно. Би било изключително неблагоприятно, ако Карл бъде разпознат оттук нататък. Докато не постигна споразумение с Дейл, не бих могъл да му попреча да действа, както си иска. Ако разбере, че търсеният от него човек се намира на парахода и носи откраднатите пари в себе си, Дейл може да настоява за арестуването му и само да ми се изсмее, ако се опитам да поискам някакви отстъпки.

— Значи може би е по-добре Карл да не носи парите в себе си? — попита тя.

— Много по-добре.

Госпожа Моър погледна часовника си, после веднага скочи и високо изрече:

— О, вече трябва да вървя.

Мейсън се изправи, кимна и й прошепна:

— Засмейте се.

Тя се опита да се усмихне, но това не й се удаде особено, затова се обърна и побърза да изчезне от залата.

Адвокатът седна отново на масата, повъртя чашата в ръцете си, след това вдигна очи към вратата, където доскоро стоеше Селинда Дейл. Но тя вече не се виждаше.

В неделя следобед се появи югозападен вятър, който духаше откъм кърмата на парахода, отнасяше дима от него надалеч и разбуни морето, от което се носеше силен тътен. Долната палуба се обливаше с вода от разбитите вълни, а на горната бе невъзможно да се стои поради силния вятър и от носения от него дим.

Мейсън пое по стълбите към най-горната палуба и в междинния коридор се сблъска с Бел Нюбъри, която придържаше с ръце полите на роклята си, за да не се вдига от вятъра.

— Здравейте, точно вас търсех — каза тя.

— Отдавна ли? — попита адвокатът.

— Ами почти целия ден.

— Бях в каютата си, четях си. Защо не ми позвънихте?

— Ами искаше ми се срещата ни да изглежда случайна — засмя се тя.

— Но когато това най-накрая стана, вие веднага ми съобщихте, че сте ме търсили? — попита я с усмивка Мейсън.

Момичето направи лека гримаса.

— Ами нали съм си откровена по природа, винаги ще издам онова, което мисля. Не мога да понасям разни преструвки и лъжи. Хайде да влезем в салона. Искам да говоря с вас.

Мейсън се обърна, хвана я под ръка и двамата се насочиха към другия край на парахода.

— Какво отвратително време, и то точно за официалната капитанска вечеря — подхвърли адвокатът.

— На мен ми изглежда доста забавно — отвърна тя. — Доставя ми истинско удоволствие. Ако човек излезе на палубата и си намери някакво закътано място, може да стои там и да слуша воя на вятъра. Винаги съм смятала, че този звук може да се чуе единствено в търговски параход с платна.