Ридли Пиърсън - Без шанс за разпознаване

И той се втренчи в нея.

— Намекът е ясен.

— Неограничено количество.

— Разбрах, сержант. Да действаме сега.

— Окей — кимна Болд, докато планът се оформяше в главата му, силно надявайки се подкреплението да дойде колкото е възможно по-бързо. — Тръгваме покрай първата редица. С оръжие напред. Вървим спокойно — суперспокойно — бавно. Търпеливо. Заемаме позиции в двата края. Завиваме зад ъглите и проверяваме отстрани. След това всеки към другия ъгъл, придържайки се към страничната стена, тогава осъществяваме зрителен контакт. Придържаме се плътно към складовете, проверяваме и се срещаме в центъра. Пресичаме до следващата редица и започваме отначало по същия начин. При нужда се крием в нишите между гаражните врати. Трябва да се движим спокойно и бавно, защото ще слушаме — гласове, движения, радио. Интересуват ни звуците и светлините. По тях ще се ориентираме. — Замълча за миг, давайки й възможност да попие думите му. — Ако тук се намира лабораторията му, складът му — а имаме причини да вярваме, че е точно така — то значи това е вторият дом на този психопат. Значи тук той се чувства като в свои води. — Той остави револвера си само в едната ръка и с показалеца на другата докосна челото си. — Запиши си го на челото — като в свои води . Готви се за изненади! Внимаваме да не е подготвил някакви капани — затова гледаме за кабели, сензорни датчици, кой знае? Толкова пъти досега ни изненада с най-неочаквани решения. Той изпитва особена гордост от тези свои нестандартни реакции. Така че да няма изненади пак. Не се поддавай и заблуждавай! Внимавай и наблюдавай!

Беше й говорил достатъчно дълго, за да й подейства успокоително. Или тя просто беше попила и смисъла на думите му. Очите й се извърнаха към него и му отправиха нямо извинение. След което му каза с пълен с отчаяние глас:

— Просто исках да го открия.

Той кимна. Щеше му се в този момент да й каже много неща — за Лиз, за промяната в нагласата си към работата, за това какво изпитваше, когато имаше чувството, че предизвиква съдбата. Но изражението на лицето й не му позволи да се отклони от току-що изложения план, защото той разбра, че тя обича малкия Бен Сантори.

Ако Майлс беше вътре… Думите отекнаха като камбани в съзнанието му.

— Окей? — попита го тя.

— Окей — отговори й той.

Но не се чувстваше „окей“. След като се видяха в двата края на първата редица, го бодна злокобно усещане: интуицията на Дафи не я лъжеше, Бен се намираше в беда.

Действаха методично, придвижвайки се из редиците гаражни клетки, и за изненада на Болд Дафи следваше съвсем стриктно думите на Болд. Шумът от трафика по I-5 беше оглушителен, прекъсван само от пищенето в ушите на Болд. Той почти не откъсваше обувки от повърхността на паважа, за да избегне всякакъв шум, нащрек за изненади.

Веднага щом се озоваха покрай третата редица, каквито и съмнения да беше имал за присъствието на Гарман, то те се изпариха начаса. Ивица едва забележима светлина се разстилаше по земята пред складовете, които предстоеше да проверяват. Източникът й беше отдясно откъм страната на Болд. В другия край се показа лицето на Дафи. Той й сигнализира. Двамата тръгнаха едновременно един към друг, за момент прикривайки се във всяка следваща ниша по пътя си и придвижвайки се към центъра. След по-малко от минута вече стояха в двата края на вратата на гаражната клетка, откъдето се процеждаше бледата светлина, разстоянието помежду им беше около три метра. Сърцето на Болд лудо биеше в гърдите, отеквайки в главата му, и това му пречеше да чуе какви звуци идват откъм вътрешността на склада, колкото и да се напрягаше. Всъщност чу нещо като съскане на котка или като кипнала вода. Нито едното, нито другото, даде си сметка той. Беше звук от горящ фенер и гласът на Джони Гарман — глас, идещ от гърло, обгоряло в пожара в Монтана, глас, който се напрягаше пряко сили, за да бъде чут.

Когато Болд подаде сигнал на Дафи да се отдалечат от склада на Гарман, първото й желание беше да не му се подчини — щеше да го остави да се отдалечи и щеше да отвори с взлом вратата, независимо каква изненада им беше приготвил Гарман. Но разумът, тренировките и дисциплината взеха връх над нея, макар едновременно с това тя да се почувства жертва на професията си, и се оттегли.

Стъпка по стъпка те се отдалечаваха от склада на Гарман, назад към срещуположните краища на редицата, докато най-накрая се срещнат край втората редица. Болд се насочи към офиса и след няколко минути и двамата се озоваха там.