Кен Фолет - Пробуждане

Елспет скочи на крака за трети път и отново се хвърли към предавателя.

Люк вдигна глава нагоре към небето. Огнената опашка се бе превърнала в малка червена чертичка. В същия миг слабото блещукане изчезна.

Елспет щракна копчето и също вдигна глава нагоре, но беше закъсняла. Първата степен бе свършила горивото и се бе отделила. Капсул-детонаторът сигурно бе избухнал, но в резервоарите нямаше и капка гориво, но дори и да имаше, спътникът вече бе далеч от първата степен.

Люк въздъхна. Всичко бе свършило. Беше успял да спаси ракетата.

Били сложи ръка на гърдите на Антъни и след това провери пулса му.

— Нищо — каза тя. — Мъртъв е.

Двамата едновременно погледнаха към Елспет.

— Ти пак ме излъга — обърна се към нея Люк.

С налудничав блясък в очите Елспет впери поглед в него.

— Ние бяхме прави! — кресна тя. — Нашето дело беше право!

Зад гърба й туристите и зрителите бяха започнали да си събират нещата и да се разотиват. Никой от тях обаче не бе достатъчно близо, за да забележи суматохата. Пък и всички погледи бяха насочени към небето.

Елспет все още не отделяше поглед от Били и Люк, сякаш искаше да им каже още нещо, но след дълго колебание извърна глава встрани. После се качи в корвета, тресна вратата и запали двигателя.

Обаче, вместо да извие към пътя, тя насочи колата право към морето. Люк и Били смаяно гледаха как колата нагазва във водата и се насочва навътре.

Вълните заляха предницата на корвета и той спря. Елспет излезе. В призрачната светлина на полузалетите фарове Били и Люк я видяха как заплува навътре в морето.

Люк се хвърли да я догони, но Били го хвана за лакътя и го спря.

— Но тя ще се удави! — прошепна той с мъка в гласа.

— Вече не можеш да я стигнеш — отвърна Били. — И ти ще се удавиш!

Независимо от това Люк искаше пак да опита. В този момент обаче Елспет излезе от светлината на фаровете, плувайки с уверени махове на ръцете, и той разбра, че никога няма да успее да я намери в тъмното. Главата му клюмна отчаяно на гърдите.

Били се приближи и го прегърна през кръста. След няколко секунди ръката му се вдигна, прегърна я през раменете и я притисна към себе си.

Изведнъж напрежението от последните три дни се стовари върху него като отсечено дърво. Той залитна, за малко не падна, но Били успя да го задържи.

След минута се почувства малко по-добре. Застанали на плажа, плътно притиснати един в друг, двамата вдигнаха глави нагоре.

Небето бе пълно със звезди.

Люк бе включен в екипа на НАСА, който изпрати „Аполо 11“ на Луната.

Вече живееше в голяма, удобна и стара къща в Хюстън с Били, която оглавяваше „Познавателна психология“ в Байлор. Имаха три деца — Катрин, Луис и Джейн. Завареният му син, Лари, също живееше с тях, но същия този юли бе на гости на баща си.

Случи се така, че вечерта на 20 юли Люк не бе на работа. И затова в девет без няколко минути централно време бе седнал пред телевизора с цялото си семейство, както и половината население на Земята. Седеше на големия диван в хола до Били, сложил Джейн, най-малката, в скута си. Другите две деца си играеха на килима с кучето — жълт лабрадор на име Сидни.

И когато Нийл Армстронг стъпи на Луната, по бузата на Люк се търкулна една сълза.

Били хвана ръката му и я стисна.

Деветгодишната Катрин, умалено копие на Били, вдигна към него сериозните си кафяви очи и мълком го загледа. После наклони глава към Били и шепнешком я попита:

— Мамо, защо плаче татко?

— Това е дълга история, моето момиче — отвърна й тя. — Някой ден ще ти я разкажа.

Очакваше се „Иксплорър I“ да остане в орбита две до три години. Вместо това, той обикаля около Земята цели дванайсет години. На 31 март 1970 година той най-накрая навлезе в атмосферата над Тихия океан и изгоря близо до Великденските острови в 5.45 сутринта, след като бе обиколил Земята 58 376 пъти, изминавайки разстояние от 2,65 милиарда километра.