Кен Фолет - Пробуждане

Започна да търси от мястото най-близо до базата, но Антъни и Тео не бяха там и тя реши, че двамата са потърсили по-уединено кътче. Опасявайки се да не ги изтърве в тъмното, тя караше бавно на юг.

Най-сетне погледът й се спря на висок мъж със старомодни тиранти, облегнал се на кола в някакъв светъл цвят, насочил бинокъла към светлините на Кейп Канаверал. Тя спря, изскочи от колата и подвикна:

— Антъни!

Мъжът свали бинокъла от очите си и се обърна към нея. Не беше Антъни.

— Извинете — каза тя, качи се в колата и отново подкара.

Вдигна ръка и погледна часовника. Беше десет и половина. Нямаше почти никакво време. Релетата бяха в нея, всичко бе готово, оставаше само да намери двамата мъже на плажа.

Групичките постепенно се разредиха и празнините между тях вече бяха някъде около стотина метра. Елспет усили малко скоростта. Приближи до една кола, която й се стори, че съвпада с описанието, дадено й от Антъни, но в нея като че ли нямаше никой. Тя отмина нататък, но точно в този момент колата отзад свирна. Елспет спря и извърна глава. От колата бе излязъл човек и махаше с ръка. Беше Антъни.

— Слава богу! — въздъхна тя с облекчение, даде назад и изскочи от колата. — Резервните релета са у мен.

Тео излезе от колата и отвори багажника.

— Давай ги тук! — напрегнато проговори той. — По-бързо, за бога!

Джипът цепеше през пясъка, криввайки насам-натам, за да избегне събраните по плажа групи. Без да обръща внимание на възмутените възгласи на хората, засипани от пясъка на гумите му, Люк напрегнато оглеждаше колите. Застанала права до него, хванала се здраво за предното стъкло, Били правеше същото.

— Гледай за бял корвет! — викна той високо, за да го чуе през целия този шум.

Тя кимна.

— Би трябвало да я открием лесно.

— Аха — закима на свой ред Люк. — Тогава къде е, по дяволите?

От ракетата пада и последният маркуч, свързващ я с установката за изстрелване. Секунда след това работното гориво пламва и двигателят на първата степен се събужда с оглушителен рев. От долния край на ракетата бликва огромен огнен език и тягата започва да набира мощ.

Антъни напрегнато се обади:

— За бога, Тео, побързай!

— Млъквай! — скастри го Елспет.

Двамата се бяха надвесили над багажника на зеления мъркюри и напрегнато следяха пръстите на Тео, танцуващи по радиопредавателя. В момента той свързваше игличките на релето, дадено му от Елспет, по същия начин, както това бе направено на другото реле.

Изведнъж до тях долетя приглушен тътен като от гръмотевица и всички едновременно вдигнаха глави.

Колебливо и влудяващо бавно „Иксплорър I“ започва да се надига от площадката.

В бункера някой не се сдържа и гласът му прогърмява в напрегнатата тишина: „Давай, бебчо, давай!“.

Били изведнъж видя един бял корвет, паркиран до друга, малко по-тъмна кола.

— Ето там! — викна тя.

— Виждам ги! — изрева Люк.

Около задницата на другата кола се бяха събрали трима души, надвесили глави над отворения багажник. Били позна Елспет и Антъни. Другият човек сигурно бе Тео Пакман. Обаче погледите им не бяха насочени към багажника. И трите глави бяха обърнати по посока на Кейп Канаверал.

Били моментално схвана ситуацията. Предавателят бе в багажника. Заварваха ги тъкмо като го настройват, за да предаде радиосигнала за детонация. Но защо гледаха нагоре? Тя също извърна глава към Кейп Канаверал. Нямаше нищо за гледане, обаче ясно долови дълбокия, тътнещ звук като рев на горелка в доменна пещ.

Ракетата излиташе.

— Нямаме време! — кресна тя.

— Дръж се здраво! — извика й Люк.

Джипът описа широка крива и тя се стисна здраво с две ръце за стъклото.

Ракетата рязко започва да набира скорост. Сякаш за секунда увисва колебливо над площадката, подпираща се само на изригващия отдолу нажежен до бяло стълб. В следващата секунда се стрелва нагоре като куршум, излитащ от цевта, повлякла зад себе си огнен шлейф.