Кен Фолет - Пробуждане

— Елспет! — възкликна той, провлачвайки леко името й. — Какво мога да направя за теб?

— Би ли сложил това в сейфа? За Уили е — отвърна тя и му подаде плика.

— За тебе винаги. Какво е то?

— Не ми каза.

— Естествено.

Той се завъртя на стола си и отвори шкафа зад себе си. Надничайки през рамото му, Елспет видя стоманена врата с монтиран на нея циферблат. Сдържайки дъх, тя се приближи още с една крачка. Циферблатът бе разграфен на деления от 0 до 99, но само десетиците и половинките им бяха отбелязани с цифри, а останалите числа — с чертички. Елспет имаше добро зрение, но все пак бе много трудно да разбере къде точно ръката на полковника спира въртенето. Тя проточи шия, а гърдите й още малко, и щяха да закачат облегалката на стола му. Първото число бе лесно — 10. След това обаче той набра някакво число съвсем близо до 30 — или 29, или 28. И накрая спря циферблата някъде между 10 и 15. Получената комбинация бе нещо подобно на 10-29-13. Сигурно е рожденият му ден, каза си Елспет, или 28-и, или 29-и октомври 1911, 1912, 1913 или 1914 година. Възможностите бяха общо осем. Ако успееше да се промъкне тук сама, можеше само за няколко минути да ги изпробва всичките.

Хайд отвори вратата. Резервните релета бяха вътре. Дръпвайки се отново назад, Елспет неволно промълви с облекчение:

— Еврика!

— Какво? — попита полковник Хайд, без да се обръща.

— Нищо.

Той изхъмка нещо, хвърли плика вътре, затвори вратата и завъртя циферблата.

Елспет вече вървеше към вратата.

— Благодаря ви, полковник.

— Винаги на твоите услуги.

Сега трябваше да го изчака да излезе от кабинета си. Но вратата на кабинета му не се виждаше от нейното бюро. Да, обаче беше в дъното на коридора и за да излезе навън, нямаше как да не мине край офиса й. Тя влезе вътре и остави вратата отворена.

Телефонът иззвъня. Беше Антъни.

— Тръгваме след минута — каза й той. — Разбра ли онова, което ни трябва?

— Още не, но скоро ще го разбера. — Щеше й се да е толкова сигурна, колкото прозвуча гласът й. — Каква кола купихте?

— Светлозелен мъркюри монтерей, модел петдесет и четвърта, от стария модел, дето е без перки.

— Ще я позная. Как е Тео?

— Пита ме какво трябва да прави след тази нощ.

— Мислех, че ще се върне в Европа и ще продължи да работи за Le Monde.

— Опасява се, че ще го открият и там.

— И сигурно ще го направят… Тогава нека тръгне с теб.

— Не иска.

— Обещай му всичко — каза тя нетърпеливо. — И гледай да е готов за тази вечер.

— Добре.

В този момент полковник Хайд мина покрай вратата й.

— Трябва да вървя — каза веднага тя, затвори и излезе.

Но полковник Хайд още не си бе отишъл — стоеше на прага на съседната врата и разговаряше с машинописките вътре. И вратата на неговия кабинет все още бе в полезрението му — Елспет не би могла да влезе, без да я забележи. Тя се престори, че нещо е привлякло вниманието й навън, помота се малко, отчаяно надявайки се, че той ще се махне оттам. Обаче, когато наистина го направи, то бе, за да се върне обратно в кабинета си.

И остана там цели два часа.

Елспет замалко не полудя. Знаеше комбинацията и трябваше само да влезе и да отвори сейфа, а той, като че ли напук, не мърдаше никъде. По едно време изпрати секретарката си да му донесе кафе от кафетерията. Не отиде даже до тоалетната. Елспет започна да обмисля начини как да го отстрани от пътя си. В OSS я бяха учили как може да удуши човек с найлонов чорап, но никога не се бе опитвала да го прилага на практика. А полковник Хайд и без това бе едър мъж и щеше да окаже съкрушителна съпротива.

Тя не мръдна от бюрото си. Графикът бе захвърлен отгоре, напълно забравен. Уили Фредериксън щеше да побеснее, но това нямаше никакво значение. Елспет през пет минути поглеждаше часовника. В осем и двайсет и пет полковник Хайд най-сетне мина покрай вратата й. Тя скочи от бюрото си, приближи се към вратата и предпазливо надникна навън. Видя го да се насочва към стълбите. До изстрелването оставаха само два часа и той вероятно отиваше в бункера.

По коридора към нея обаче се приближаваше още някой. Прозвуча несигурен глас, от който сърцето й спря:

— Елспет?

Беше Люк.

През цялото време Люк се бе страхувал най-много именно от този момент.