Кен Фолет - Пробуждане

— Десетминутно забавяне ли?

— Можеше и да е повече.

Не погледна към нея, но това не означаваше нищо — той винаги си бе такъв, тъй като не обичаше жени да се мотаят по площадката за изстрелване.

Насочила молива към бележника си, тя попита:

— Причина?

— Подмяна на нефункциониращ уред.

— Няма ли да ми кажеш на кой точно?

— Не.

Адски неприятно! Не можа да прецени защо не й казва — дали поради съображения за сигурност, или просто защото си бе такъв. Без да задава повече въпроси, Елспет се обърна да си върви и точно в този момент влезе един техник в омазани работни дрехи и каза:

— Ето ти го старото, Хари.

В мръсната си ръка държеше някакво реле.

Елспет моментално го позна — беше приемателят на кодирания сигнал за саморазрушение. Игличките, стърчащи от него, бяха свързани по сложен начин, така че само верният радиосигнал да може да възпламени капсул-детонатора.

Тя бързо излезе, преди Хари да е успял да види тържествуващото изражение на лицето й, и с бясно биещо от вълнение сърце изтича до джипа. Седна вътре и постоя малко така, да обмисли ситуацията.

За да избегнат нов саботаж, те сменяха релето. Новото реле вероятно е настроено по друг начин, за да разчита нов код. На наземния предавател те вероятно са монтирали подобен по настройка уред. Новите релета сигурно са докарани със самолет от Хънтсвил, каза си тя със задоволство. Вече знаеше какви мерки са взели военните. Въпросът сега беше как да им попречи.

Релетата се произвеждаха винаги в комплект от четири броя, като едната двойка се оставяше за резервна, в случай че първата нещо се повреди. Именно резервната двойка бе проучвала Елспет миналата неделя и бе нарисувала схемата на свързване, така че да даде възможност на Тео да възпроизведе радиокода и да предизвика експлозия. Сега, каза си тя с нарастващо безпокойство, трябва да повторя цялата работа отново — да намеря резервната двойка, да разглобя предавателното реле и да нарисувам на хартия начина му на свързване.

Тя запали и подкара обратно към хангарите. Обаче, вместо да се върне в хангар R, където бе офисът й, влезе в хангар D и отиде в телеметрична зала, където миналия път бе намерила резервната двойка.

Ханк Мюлер, заедно с още двама учени, се бе облегнал на масата и съсредоточено разглеждаше някакъв сложен уред. Когато я видя, лицето му светна.

— Осем хиляди — изтърси той.

Колегите му изстенаха и се оттеглиха с престорено отчаяние на лицата.

Елспет с усилие потисна нетърпението си. Преди да предприеме каквото и да било, трябваше да участва в играта на числа между тях.

— Двайсет на куб — отвърна му.

— Слаба работа.

Тя се замисли.

— Е, добре. Това е сумата от кубовете на четири последователни числа, а именно 11³ + 12³ + 13³ + 14³ = 8000.

— Много добре. — Той й подаде десетте цента и я погледна очаквателно.

Елспет трескаво затърси из паметта си някое необичайно число и накрая каза:

— Колко е 16 830 на куб?

Той се намръщи, изгледа я обидено и възмутено изрече:

— Ама за това ми е необходим компютър!

— Не го ли знаеше? Това е сумата от кубовете на всички последователни числа от 1134 до 2133.

— Не го знаех!

— Когато бях ученичка, номерът на къщата ни беше 16 830. Оттам го знам.

— За първи път десетакът ми остава у теб — изпъшка той с комично отчаяние.

Нямаше как да започне да тършува из лабораторията — трябваше да го пита. За щастие останалите бяха далеч от тях и не можеха да чуят. Без да мисли повече, тя изтърси:

— У теб ли е резервната двойка релета, дето я докараха от Хънтсвил?

— Не — отвърна той с още по-голямо отчаяние. — Казаха, че тук сигурността не била на ниво и ги отнесоха в някакъв сейф.

Елспет с облекчение отбеляза, че не я пита защо иска да знае.

— В кой сейф?

— Не ми казаха.

— Няма значение — каза тя, престори се, че отбелязва нещо в бележника си и си тръгна.

Непохватно прекосявайки пясъка на високите си токчета, Елспет забързано се отправи към хангар R. Чувстваше се изпълнена с надежда, но си даваше ясна сметка, че има още много да върши. Вече се стъмваше.

Знаеше, че в комплекса има само един сейф и той се намира в кабинета на полковник Хайд.

Седнала отново на бюрото си, тя вкара в пишещата си машина един плик и го надписа: „Д-р У. Фредериксън — лично!“. После сгъна два празни листа хартия, пъхна ги в плика и го запечата. След това се отправи към кабинета на полковник Хайд и почука на вратата.

Полковникът бе сам. Седеше зад бюрото и пушеше лулата си. При влизането й вдигна глава и се усмихна — както повечето мъже, и на него му бе приятно да види в кабинета си хубава жена.