Кен Фолет - Пробуждане

Всички вече знаеха, че Тео Пакман е шпионин. Дежурната администраторка в мотел „Вангард“ бе разказала на хората как полковник Хайд нахълтал в мотела с четири ченгета и двама агенти от ФБР и попитал за стаята на Тео. Работещите в базата бързо свързаха разказа с отмененото в последните секунди изстрелване. Никой зад оградата на Кейп Канаверал не повярва на официалното обяснение, че изстрелването било отменено заради промяна на въздушните течения във високите слоеве на атмосферата. И тази сутрин всички говореха за саботаж. Но изглежда, никой не знаеше какво се прави срещу това, а ако знаеше — не го казваше. Обедните жеги постепенно преминаха в хладен следобед и напрежението у Елспет нарасна. До този момент не бе задавала директни въпроси, за да не предизвика подозрения, но още малко и щеше да се наложи да изостави всякаква предпазливост. Ако не разбереше навреме какъв е планът, после можеше да стане много късно, за да го осуети.

Люк още го нямаше. Копнееше да го види, но в същото време се страхуваше. Липсваше й, когато вечер си лягаше без него. Но щом бе до нея, непрекъснато си мислеше за това как работи, за да съсипе мечтата на живота му. Знаеше много добре, че именно нейният двойствен живот бе отровил брака им. И въпреки това копнееше да види лицето му, да чуе сериозния му, сърдечен говор, да го погали по ръката и да го накара да се усмихне.

Учените от бункера бяха в почивка — ръфаха сандвичи и пийваха кафе на работните си места, вперили погледи в уредите пред тях. Когато вътре влезеше хубава жена, обикновено се чуваха весели приятелски подмятания, но днес атмосферата бе доста напрегната. Всички очакваха да се случи нещо непоправимо — някоя лампа да светне в яркочервено, алармирайки за претоварване, за счупена част или неправилно функционираща система. Но щом се появеше нещо подобно, напрежението моментално изчезваше — вглъбявайки се в проблема, учените се оживяваха, търсеха обяснения, обсъждаха решения и вземаха светкавични мерки за отстраняването му. Бяха от онзи тип хора, които се чувстваха щастливи, ако умът и ръцете им са заети с нещо.

Елспет седна до Уили Фредериксън, своя шеф, чиито слушалки висяха на врата му, докато челюстите му енергично дъвчеха сандвича.

— Сигурно знаеш, че всички приказват за опита за саботаж — каза тя непринудено.

По лицето на Уили се изписа неодобрително изражение, което Елспет прие като признак, че на него му е абсолютно ясно за какво става въпрос. Обаче още преди да й отговори, един от техниците отзад извика: „Уили!“ — и почука с пръст по слушалките на главата си.

Уили остави сандвича, надяна слушалките и каза в микрофона:

— Фредериксън.

После се заслуша.

— Добре — каза след няколко секунди. — По най-бързия начин. — После вдигна глава и добави, вече към хората в залата: — Прекратете броенето.

Елспет се напрегна. Това ли бе удобния момент, който чакаше? Измъкна бележника изпод мишницата си и застина очаквателно с молив над него.

Уили свали слушалките си.

— Ще има десетминутно забавяне — каза той с тон, издаващ не повече от нормалното раздразнение при поява на някоя пречка.

После отново отхапа от сандвича си.

Опитвайки се да измъкне малко повече информация, Елспет попита:

— А да посоча ли причината?

— Трябва да сменим един кондензатор, който, изглежда, е започнал да пука.

Възможно е, помисли Елспет. Кондензаторите бяха много важни компоненти за проследяващата система и „пукането“ — малки електрически изпразвания — беше признак, че уредът всеки момент ще се развали. Обаче все още не бе убедена. Отбеляза си наум да провери, ако може.

Записа промяната в бележника си, после стана и си тръгна, весело махайки с ръка за довиждане. Навън сенките бяха започнали да се удължават. Белият стълб на „Иксплорър I“ стърчеше като пътепоказател, насочил острия си нос право в небесата. Представи си го как излита, като се размърдва болезнено бавно върху изригващия от соплото му бял ад и превръща нощта в ден. После си представи и ослепителната светлина, много по-ярка дори и от тази на слънцето, предизвикана от внезапната експлозия, парчетата нажежен и пламтящ метал, разхвърчал се във всички посоки, огнената топка в нощното небе и оглушителния тътен, въплъщаващ тържествуващия възглас на всички потиснати и угнетени по целия свят.

С енергична крачка тя прекоси пясъка до бетонната площадка за изстрелване, заобиколи крановата установка и влезе в металната кабина отзад, в която се помещаваха офисите и машините. Началникът, Хари Лейн, говореше по телефона и си водеше бележки с дебел молив. Когато затвори, Елспет се обади: