Дашиъл Хамет - Големият удар

Лицето й изразяваше жив интерес. Виждах го отчетливо — всичко останало бе размазано пред погледа ми. Неумели и безполезна удари по гърба и рамото ме накараха да се обърна — видях Гилбърт, който ме налагаше с юмруци, но едва го различих и почти не усетих контакта с него, когато го бутнах встрани.

— Престани, Гилбърт. Не искам да ти причиня болка.

Отнесох Мими на дивана и я хвърлих по гръб върху него, седнах на коленете й и хванах двете й китки в ръце. Гилбърт пак се нахвърли отгоре ми. Опитах се да го ритна по коляното, но не го уцелих, улучих крака му по-долу и той се подгъна. Момчето се свлече на пода. Аз понечих да го ритна отново, не улучих и казах:

— По-късно ще се бием с теб. Сега донеси вода.

Лицето на Мими стана мораво. Очите й се изцъклиха и придобиха стъклен, безжизнен вид, станаха огромни. Между стиснатите й зъби съскаше и излизаше на балончета слюнка в такт с дишането й, зачервената й шия — както впрочем и цялото тяло — се превърна в гърчеща се маса от вени и мускули, които набъбнаха и сякаш щяха да се пръснат. Усетих китките й в ръцете си — бяха страшно горещи, а от потта едва ги удържах.

Нора с чаша вода до мен ми се стори прекрасна гледка.

— Хвърли я в лицето й — наредих аз.

Тя не изчака да я подканя. Мими разтвори зъби, за да си поеме въздух, и затвори очи. Взе да върти яростно глава, но в гърчещото й се тяло вече не се усещаше същата дива сила.

— Дай пак — казах аз.

Втората чаша вода предизвика задавен и плюещ протестен вик от страна на Мими и борбената сила изчезна от тялото й. Тя се отпусна неподвижно и задиша тежко. Пуснах китките й и станах. Гилбърт стоеше на един крак, подпрян на една маса, и притискаше в ръце другия крак, който бях ритнал. На прага на стаята се появи Доръти с широко отворени очи и пребледняла и явно се колебаеше дали да влезе, или да избяга и да се скрие. Нора до мен държеше празната чаша в ръка.

— Оправи ли се вече? — попита тя.

— Разбира се.

Мими отвори очи и се опита с премигване да премахне водата от тях. Пъхнах й носна кърпа в ръката. Тя си избърса лицето, въздъхна продължително и треперливо и седна на дивана. Огледа стаята, като все така премигваше. Като ме видя, ми се усмихна едва-едва. В усмивката й имаше вина, но нито следа от угризения на съвестта. Докосна с потръпваща ръка косата си и рече:

— Май съм се удавила.

— Някой ден ще получиш същия припадък и няма да можеш да се измъкнеш от него — обадих се аз.

Погледът й мина покрай мен и се спря на сина й.

— Гил! Какво ти има?

Той побърза да свали ръка от крака си и да стъпи пак на пода.

— Аз… ъ-ъ… нищо — заекна той. — Нищо ми няма.

И взе да приглажда косата си и да си оправя връзката. Тя започна да се смее.

— Ох, Гил, да не си се опитвал да ме защищаваш? И то от Ник? — Смехът й нарасна. — Много си сладък, но и много глупав. Ами че той е чудовище, момчето ми. Никой не би могъл… — Тя сложи носната ми кърпичка пред устата си и започна да се люлее напред-назад. Аз хвърлих един кос поглед към Нора. Устата й беше стисната и очите й почерняха от яд. Докоснах ръката й.

— Я да се махаме оттук. Дай на майка си да пийне нещо, Гилбърт. След една минутка нищо няма да й има.

Доръти с шапка и палто в ръце запристъпя на пръсти към външната врата. Намерих нашите палта и шапки и я последвах, като оставих Мими да се смее в носната ми кърпичка. Никой от нас тримата не знаеше какво да каже в таксито, което ни понесе към „Норманди“. Нора седеше замислена, Доръти имаше доста уплашен вид, а аз бях уморен — беше доста напрегнат ден. Наближаваше пет часът, когато се прибрахме. Аста ни посрещна възторжено. Легнах на пода да си поиграя с нея, докато Нора правеше кафе в кухничката. Доръти се опитваше да ми разкаже какво й се било случило, като била малка.

— Недей — спрях я аз. — Ти и в понеделник се опита. Какво е това? Любим номер? Какво толкова се страхуваше да ми кажеш там?

— По-добре ще го разбереш, ако ми позволиш да…

— И в понеделник каза същото. Аз не съм психиатър. Нищо не знам за влиянието на детските усещания върху жизнения път на човека. И хич не ми пука за тях. Уморен съм — цял ден съм на крака.

Тя се нацупи.

— Вместо да се опиташ да ми помогнеш…

— Виж какво, Доръти — ти или знаеш нещо, което се опитваше да ми кажеш пред Мими и Гилбърт, или не знаеш нищо. Ако знаеш — давай, изплюй го. А ако нещо не ми е ясно, ще ти задавам въпроси.

Тя взе да суче в ръцете си едно ъгълче от полата си, като го гледаше намусено, но щом вдигна очи, погледът й беше ясен и възбуден. Заговори с такъв висок шепот, че всеки в стаята би могъл да я чуе.