Дашиъл Хамет - Големият удар

— Защо не останеш днес трезвен?

— Не сме дошли в Ню Йорк, за да стоим трезвени. Искаш ли да отидем довечера на хокеен мач?

— С удоволствие.

Тя ми сипа чашка и отиде да поръча закуската. Аз прегледах сутрешните вестници. Имаше кратки съобщения за арестуването на Йоргенсен от бостънската полиция и за убийството на Нънхайм, но далеч повече внимание се отделяше на войната между две гангстерски банди, арестуването на „принц Майк“ Фъргъсън и едно интервю с участник в преговорите във връзка с отвличането на Линдбърг.

Маколи пристигна заедно с момчето, което качи Аста. Аста много хареса Маколи, защото той я потупа мъжки — тя никак не си пада по лигавите ласки.

Маколи имаше бръчки около устата и бузите му бяха изгубили донякъде розовия си цвят.

— Откъде са получили в полицията тези нови данни? — започна той. — Да не си мислят… — Той млъкна, щом Нора влезе в стаята. Беше се облякла.

— Нора, това е Хърбърт Маколи. Жена ми — запознах ги аз.

Те си подадоха ръце и жена ми рече:

— Ник нареди да ви поръчам само кафе. Мога ли…

— Не, благодаря. Току-що закусих.

— Какво взе да говориш за полицията? — попитах аз.

Той се поколеба.

— Нора е в течение на всичко — уверих го аз, — но ако е нещо, което не ти се иска…

— Не, не, нищо подобно. Аз… заради самата мисис Чарлс. Не ми се ще да я тревожа.

— Тогава изплюй камъчето. Тя се тревожи само за онова, което не й е известно. Каква е новата версия на полицията?

— Тази сутрин при мен дойде лейтенант Гилд. Първо ми показа част от верижка за часовник с прикачен към нея нож и ме попита дали съм я виждал някога. Виждал съм я — беше на Уайнънт, но му казах, че мисля, че съм я виждал и че прилича на верижката на Уайнънт. Тогава ме попита как според мен би могла да попадне у някой друг и след като го усуква известно време, накрая ми стана ясно, че под някой друг разбира теб или Мими. Казах му, че може самият Уайнънт да ви е подарил или дал верижката и ножа, или сте могли да ги откраднете, да ги намерите на улицата, да ги получите от някой, който ги е бил откраднал или намерил на улицата, или също така от някой, на когото Уайнънт ги е бил дал. Казах му, че има други начини, по които са могли да попаднат у вас, но той се усети, че го будалкам, и не ми разреши да му кажа какви са тези начини.

По бузите на Нора избиха алени петна, очите й засвяткаха.

— Какъв глупак!

— — Хайде, хайде — зауспокоявах я аз. — Може би трябваше да те предупредя — той още снощи клонеше натам. По всяка вероятност добрата ми приятелка Мими му е помогнала в тази насока. Какво друго те разпитва?

— Искаше да разбере за… въпросът му беше следният: „Според вас дали Чарлс и Джулия Улф са продължавали любовната си история, или всичко е било приключено?“

— Да, това определено е почеркът на Мими — рекох аз. — Ти какво му каза?

— Казах, че не ми е известно дали сте „продължавали“, тъй като за пръв път чувам, че изобщо сте имали нещо общо, и му напомних, че така или иначе, ти от доста време не живееш в Ню Йорк.

— Казахте ли му го? — попита Нора.

— Не се опитвай да изкараш Мак лъжец — сгълчах я аз. — А той какво ти рече?

— Нищо. Попита ме дали според мен Йоргенсен е знаел за теб и Мими и като го попитах какво за теб и Мими, той ме обвини, че се правя на наивен — това са точните му думи, — така че доникъде не стигнахме. Интересуваше се кога сме се виждали с теб, мястото и часа до секундата.

— Много мило — казах аз. — Алибитата ми никак не ги бива.

Пристигна келнерът със закуската. Побъбрахме за туй-онуй, докато той слагаше масата. Щом излезе, Маколи каза:

— Не се бой. Ще предам Уайнънт на полицията. Гласът му беше неуверен, леко сподавен.

— Сигурен ли си, че е той? Защото аз не съм.

— Знам, че е той — простичко отвърна Маколи. — Видях го същия следобед, когато беше убита. Видях го не повече от половин час след убийството — макар че тогава не знаех, че я е убил, не знаех дори, че изобщо е била убита. Но сега… сега знам със сигурност, че е той.

— В кантората на Хърман ли се срещнахте?

— Какво?

— Нали си бил по същото време в кантората на някой си Хърман, на Петдесет и седма улица — от три до четири часа следобед. Или поне така ми каза Гилд.

— Да, така е. Искам да кажа, че така им казах. А всъщност след като не открих Уайнънт в „Плаза“, обадих се по телефона в моята кантора и на Джулия, но без резултат. Тогава се отказах и тръгнах пеша към Хърман. Той е минен инженер и мой клиент. Тъкмо му бях изготвил едни документи, в които трябваше да нанесем леки поправки. Като стигнах Петдесет и седма, изведнъж имах чувството, че някой ме следи — нали знаеш как стават тези работи. Не можах да се сетя защо му е потрябвало на някой да ме следи, но нали съм адвокат — и това може да се случи. Така или иначе, реших да проверя дали съм прав и тръгнах на изток по Петдесет и седма, излязох на Мадисън Авеню, но все още не се бях уверил в нищо. Имаше едно дребно човече с жълтеникав цвят на лицето, което като че ли ми се беше мярнало в „Плаза“, но… Реших, че най-бързо ще се уверя, като взема такси, така че се метнах в едно и казах на шофьора да кара на изток. Движението беше много напрегнато и не можах да видя дали човечето или някой друг ме преследваше с такси, затова казах на шофьора, като стигне Трето Авеню, да свие на юг, после пак на изток по Петдесет и шеста и на юг по Второ Авеню, и там вече се уверих, че едно жълто такси не се отделя от моето. Не можах да видя вътре ли е жълтеникавото човече — не беше толкова наблизо. А на следващия ъгъл, като спряхме на червено, видях Уайнънт. Беше в едно такси и се беше запътил на запад по Петдесет и пета. Разбира се, това не ме изненада кой знае колко — бяхме само на две преки от Джулия и аз съвсем естествено реших, че не е искала да се издаде, че той е при нея, когато звънях по телефона, а сега се е запътил за срещата с мен в „Плаза“. Той никога не е бил особено точен. Затова казах на шофьора да завие на запад, но на Лексингтън Авеню — бяхме на половин пряка след него — таксито му зави на юг, в посока, обратна на „Плаза“ и дори на моята кантора, така че си рекох да върви по дяволите и прехвърлих вниманието си върху таксито, което ме следеше, но от него нямаше и следа. През цялото време, докато пътувах към Хърман, гледах назад да го видя, но вече никой не ме следеше.