Дашиъл Хамет - Големият удар

— Не знаех, че мисис Йоргенсен се е обаждала.

— Обаждала се е, това е факт. — Гилд се изкашля. — Не че подозирахме нещо, нали разбирате, но все пак проверихме — това е наш дълг — и телефонистката на „Кортланд“ е сигурна, че е свързала мисис Йоргенсен с мис Улф някъде около два и половина.

— А мисис Йоргенсен какво каза?

— Каза, че се обадила да попита къде може да намери Уайнънт, но Джулия Улф й казала, че не знае. Тогава мисис Йоргенсен решила, че ако отиде да се види лично с нея, онази ще й каже истината, защото изобщо не й повярвала, и помолила да намине за малко. Джулия Улф казала „добре“. — Той се намръщи, вперил поглед в дясното ми коляно. — Отишла значи и л намерила. Хората от блока не си спомнят да са виждали някой да е влизал или излизал от апартамента на Улф, но това нищо не значи. Който си иска, може да го направи, без да го видят. Пистолетът не е намерен. Нямаше признаци за насилствено влизане, нищо от вещите не бе помръднато — вече чухте, Искам да кажа, че нямаше признаци да е било претърсено. На пръста си имаше пръстен с брилянт, който струва най-малко няколко стотачки, а в чантата й намерихме трийсетина долара. Хората тук познават и Уайнънт, и Морели — и двамата са били чести посетители, — но твърдят, че от доста време не са виждали нито единия, нито другия. Прозорецът, от който се излиза на аварийната стълба, беше заключен, а и по самата стълба нямаше никакви скорошни следи. — Той вдигна ръце с дланите нагоре. — Това май е всичко.

— Отпечатъци от пръсти?

— Нейните и на чистачката — поне така решихме. Във всеки случай никакви, които да ни бъдат от полза.

— Приятелите й какво казват?

— Изглежда, не е имала приятели — поне не близки.

— Ама онзи — как му беше името? — Нънхайм, който се сети, че е била приятелка на Морели?

— Знаел я по лице, защото я бил виждал в компанията на Морели и я познал на снимката във вестника.

— Какъв е той?

— Чист е. Знаем всичко за него.

— Нали не криете нищо от мен? — попитах аз. — Особено след като ме накарахте да ви обещая, че ще бъда искрен с вас.

— Само между нас да си остане обаче — предаде се Гилд. — Той ни прави услуги от време на време.

— А, така ли.

— Съжалявам искрено, но това е всичко, което ни е известно. — Гилд се изправи. — Можете ли да ни помогнете с нещо?

— Не.

Той ме изгледа напрегнато.

— А какво е мнението ви?

— Пръстенът с диаманта годежен пръстен ли е?

— Носела го е на този пръст. — И попита след кратка пауза: — Защо?

— Би било полезно да научим кой й го е купил. Днес следобед имам среща с Маколи. Ако науча нещо ново, ще ви се обадя. Наистина всичко сочи към Уайнънт, но все пак…

Той изръмжа добродушно?

— Ъхъ — има едно все пак.

После се ръкува с Нора и мен, благодари ни за уискито, обяда, гостоприемството и изобщо за нашата любезност и си тръгна.

Писмото, което Маколи бе получил от Клайд Уайнънт, беше забележителен документ. Напечатано бе на проста бяла хартия, а най-отгоре пишеше:

„Филаделфия, 26 декември 1932 г.“

„Драги Хърбърт.

Изпратих телеграма на Ник Чарлс, който ми свърши добра работа преди години (сигурно си спомняш) и който е сега в Ню Йорк, да се свърже с теб по повод ужасната смърт на горкичката Джулия. Моля те да направиш всичко възможно (тук цял ред беше задраскан с х-та и м-та и не можах да прочета какво е било написано), за да го убедиш да открие убиеца й. Не ме интересува колко ще струва — плати му!

Ето някои неща, които да му кажеш освен това, което ти самият знаеш. Не мисля, че трябва да ги съобщава на полицията, но той най-добре знае какво да прави и освен това настоявам да получи пълни пълномощия, тъй като му имам абсолютно доверие. Може би най-добре ще е да му покажеш това писмо, а след това те моля най-внимателно да го унищожиш.

Ето какви са фактите.

Когато се видяхме с Джулия в четвъртък вечерта, за да взема от нея хилядата долара, тя ми каза, че си подава оставката. От известно време никак не се чувствала добре и лекарят я посъветвал да замине някъде и да си почине. Тъй като била получила наследство от чичо си, можела да си го позволи и настояваше да го стори. Нищо не ми е споменавала преди за влошеното си здраве и затова помислих, че крие истинската причина. Опитах се да я измъкна от нея, но тя само повтаряше същото. Не бях чувал, че има чичо на смъртно легло. Каза, че това бил чичо й Джон от Чикаго. Предполагам, че това може да се провери, ако е важно. Не успях да я склоня да промени решението си и накрая се разбрахме да напусне в последния ден на месеца. Видя ми се разтревожена или наплашена, но твърдеше, че не била. Отначало съжалих, че ме напуска, но после престанах да съжалявам, защото винаги съм й имал доверие, а отсега нататък, ако ме лъжеше, както бях убеден, вече нямаше да мога да й се доверявам.