Дашиъл Хамет - Големият удар

— Близо трийсет хилядарки — пресметнах аз. — Хубава сметчица е имал в банката.

— По-точно двайсет и осем хиляди и петстотин — върна Гилд плика в джоба си. — Само че не всичко е било в наличност, нали разбирате. След първото му обаждане Маколи е трябвало всеки път да продава по нещо, за да набави сумата. — Той пак бръкна в джоба си. — Имам списък на продадените ценни книжа, ако ви интересува.

Казах, че не ме интересува.

— А как е предавал парите на Уайнънт?

— Уайнънт пишел на секретарката си за кога му трябват и тя ги вземала от Маколи. Срещу разписки — те са у Маколи.

— Тя как ги е давала на Уайнънт? Гилд поклати глава.

— Казала на Маколи, че се е срещала с Уайнънт на разни посочени от него места, но според него тя е знаела къде се крие, макар винаги да твърдяла обратното.

— А може би последните пет хиляди са били още у нея, когато е била убита?

— Което ще значи грабеж. — Воднистите очи на Гилд почти се затвориха. — Освен ако не я е убил, когато е отишъл за парите.

— Или — изказах аз друго предположение — някой друг я е убил по неизвестни причини, намерил е парите л си е казал: защо да не ги прибера?

— — Може — съгласи се той. — Такива неща постоянно се случват. Случва се също онези, които открият тялото, да задигнат нещо, преди да се обадят в полицията. — Той вдигна голямата си ръка. — Разбира се, в случая с мисис Йоргенсен — такава дама, — надявам че, не си помислихте, че аз…

— Пък и тя не е била сама, нали?

— Само за малко. Телефонът бил развален и домоуправителят слязъл да се обади от офиса си. Но искам да ме разберете правилно — не твърдя, че мисис Йоргенсен е извършила нещо нередно. Такава дама никога не би…

— Какво му е било на телефона? — прекъснах го аз. На вратата се позвъни.

— Просто не знам какво да си мисля — отговори Гилд. — Бил е…

Той млъкна. В стаята влезе келнер и взе да нарежда масата.

— Та ви казвах за телефона — продължи той, като седнахме да се храним. — Не знам какво да си мисля. Бил е прострелян с куршум право през слушалката.

— Случайно или…

— И аз знам толкова. Куршумът е от същия пистолет, с който е била убита, но дали се е целил в нея и не е улучил, или го е направил нарочно, просто не знам. Струва ми се доста шумен начин да изкараш един телефон от строя.

— Това ми напомни нещо — никой ли не е чул стрелбата? Калибърът е дребен, но все някой трябва да е чул.

— Ами да — изрече той възмутено. — Сега на всички в къщата им се струва, че са чули нещо, но не и тогава, а и показанията им за това, какво са чули, изобщо не съвпадат.

— Все така става — казах му съчувствено.

— Аз ли не знам — пъхна той една хапка в устата си. — Та докъде стигнах? А, да — за Уайнънт. Когато заминал, освободил апартамента си, а всичките си вещи дал на багаж. Прегледахме всичко, но досега не сме открили никаква следа нито къде е отишъл, нито над какво е работел, а това можеше да ни помогне. В лабораторията му на Първо Авеню — същата история. Заключена е, откак е заминал. Само тя е ходела два пъти в седмицата за по час-два да прегледа получената поща и да свърши туй-онуй. В писмата, които се получиха от убийството насам, няма нищо, което да ни е от полза. Нито в апартамента й. — Той се усмихна на Нора. — Предполагам, че всичко това ви е безкрайно скучно, мисис Чарлс.

— Скучно? — изуми се тя. — Та аз едва седя на стола си.

— Дамите обикновено предпочитат нещо по-живописно — поясни Гилд и се изкашля. — С повече блясък. И така, нямаме никакви данни къде е той. Обадил се на Маколи по телефона в петък и му определил среща за два часа във фоайето на „Плаза“. Маколи не си бил в кантората, затова само помолил да му предадат.

— Маколи беше тук на обяд — поясних аз.

— Да, той ми каза. Във всеки случай Маколи отишъл в „Плаза“ чак в три часа и не сварил там никакъв Уайнънт. Не бил регистриран и в хотела. Описал го на рецепцията и с брада, и без брада, но никой не си спомнил да го е виждал. Телефонирал в кантората си, но Уайнънт повече не се бил обаждал. Тогава звъннал на Джулия Улф, но тя му казала, че изобщо не знаела Уайнънт да е в града, което според него е лъжа, защото й бил предал петте хиляди предния ден и според него Уайнънт се е появил за парите си, но й казал „добре“, затворил и отишъл да си върши работата.

— Каква му е работата?

Гилд престана да дъвче хапката, която тъкмо бе отхапал от хлебчето.

— Да. Няма да ни навреди да разберем това. Ще се опитам да науча. Нищо не сочеше към него, затова не си направихме труда, но все пак е полезно да знаем кой има алиби и кой не.