Дашиъл Хамет - Големият удар

— На мен ми харесва, както вървят — предизвикателно отвърна О’Лиъри.

Оркестърът бе млъкнал. Лару, застанал при входната врата, бършеше чело с носната си кърпа. На масата вдясно от мен един бабаит с гръден кош като варел и счупен нос, издокаран в костюм на много широки райета, дишаше тежко през златните си зъби, вперил воднисти очи в О’Лиъри, Ванс и Нанси. Той с нищо не се набиваше на очи — залата бе препълнена с такива като него, заели същата поза.

Ванс Стридата се извърна и викна на келнера:

— Донеси ми един стол!

Столът бе донесен и поставен откъм свободната страна на масата, с лице към стената. Ванс седна, отпусна се назад, небрежно наклонен към Рижия, преметнал лява ръка през облегалката, със запалена цигара в дясната.

— Е, Рижи — рече, след като се настани по този начин, — имаш ли да ми кажеш нещо?

Гласът му беше благ, но достатъчно висок, за да го чуят на съседните маси.

— Нито дума. — Рижия не си направи труда да вмъкне в гласа си фалшиви нотки на дружелюбие или предпазливост.

— Как, нима няма да ме метнеш нещо? — Тънкоустата усмивка на Стридата се разпростря по лицето му, в тъмните му очи блесна весела, но неприятна искрица. — Никой нищо ли не ти е предал за мен?

— Не — натърти Рижия.

— Божичко! — възкликна Ванс, усмивката в очите и върху устата стана по-изявена и по-неприятна. — Каква неблагодарност! А ще ми помогнеш ли да си получа спечеленото, Рижи?

— Не.

Червенокосият направо ми лазеше по нервите — идеше ми да го пусна сам да се оправя при изригването на бурята. Какво му струваше да измисли някакъв начин да се измъкне, да съчини някаква история, на която Стридата почти да се хване? Но не! Той така по детински се гордееше с бандитската си закоравялост, че трябваше да я демонстрира в момент, когато нуждата зовеше да поразмърда мозъка си. Ако на карта бе поставено само неговото туловище, иди-дойди. Но защо трябваше и нас с Джак да ни потрошат. А този снажен тъпанар бе твърде ценен, за да го оставим на произвола на съдбата. И сега щяха да ни разпердушният, за да го отървем от наградата за собствената му идиотщина. Каква въпиеща несправедливост!

— Очаквам да получа много пари, Рижи — мързеливо, насмешливо произнесе Стридата. — Имам голяма нужда от тях. — Той дръпна от цигарата си, старателно издуха дима в лицето на Рижия и продължи провлачено: — Знаеш ли например, че в перачницата искат двайсет и шест цента, за да ми изперат една пижама? Така че ми трябват пари.

— Ами спи по бельо — посъветва го О’Лиъри. Ванс се засмя. Нанси Риган се усмихна, но като замаяна. Тя, изглежда, не разбираше какво става, но вече си даваше сметка, че нещо не е наред.

О’Лиъри се наведе напред и заговори натъртено, достатъчно високо, за да го чуят всички желаещи:

— Ванс, нищо нямам да ти давам — нито сега, нито когато и да било. Това се отнася и за всички останали. Ако ти или някой от тях смята, че му дължа нещо, опитайте се да си го вземете. Върви по дяволите, Ванс! Ако не ти харесва — имаш приятелчета тук, повикай ги на помощ!

Божичко, какъв невиждан млад идиот! Дайте му линейка — друго не му вършело работа! Че и мен да откарат с нея.

Ванс се ухили злобно, очите му забляскаха, впити в лицето на Рижия.

— Това би ти допаднало, нали, Рижи? О’Лиъри сви едрите си рамене.

— Нямам нищо против едно сбиване — призна той. — Само че преди това искам да измъкна Нанси. — Той се обърна към нея: — Най-добре си върви, мила. Ще бъда доста зает.

Тя понечи да каже нещо, но Ванс я заговори. Подхвърляше думите небрежно и не се противопостави на предложението на Рижия тя да напусне залата. Същността на изказването му се свеждаше до това колко щяла да бъде самотна без Рижия. Обаче задълба твърде навътре в интимните подробности на тази самота.

Дясната ръка на О’Лиъри лежеше отпуснато върху масата. Изведнъж подскочи към устата на Ванс. И като я стигна, беше свита в юмрук. Трудно е да нанесеш подобен удар. Тялото не му дава нужното ускорение. Трябва да разчиташ изцяло на мускулите на ръката, и то не на най-главните. И въпреки това Ванс Стридата бе изхвърлен от стола си и метнат на съседната маса.

Столовете в заведението се изпразниха. Пата-кютата започна.

— На крак! — изръмжах на Джак Кунихан и като се стараех да изглеждам като притеснен дребен шишко, какъвто си бях, хукнах към задната врата, изпреварвайки няколко мъже, които все още не се движеха достатъчно бързо към Рижия О’Лиъри. Изглежда, наистина съм приличал на жалко човече, чиято единствена грижа е да избегне неприятностите, защото никой не ме спря. Успях да стигна вратата, преди глутницата да се нахвърли върху Рижия. Вратата беше затворена, но не и заключена. Залепих се с гръб към нея, стиснал гумена палка в дясната ръка и пистолет в лявата. Пред мен имаше мъже, но всички ме бяха загърбили.