Дашиъл Хамет - Големият удар

— Къде се намирате?

— В телефонната централа на Пауъл Стрийт.

— След четвърт час съм там.

Обадих се в агенцията, накарах да повикат Дик Фоули и го помолих да се срещнем незабавно на ъгъла на Елис и Маркет Стрийт. Върнах слушалката на капитана, подхвърлих му едно „до скоро виждане“ и се запътих към центъра на града.

Дик Фоули вече ме чакаше на ъгъла. Беше дребен, мургав канадец, близо метър и петдесет висок въпреки обувките си с висока подметка, тежащ под четирийсет и пет кила, лаконичен като шотландска телеграма, но способен да проследи капка морска вода от Златната Врата до Хонконг, без нито за миг да я изпусне от очи.

— Познаваш ли Ейнджъл Грейс Кардиган? — попитах го аз.

Той си спести „не“-то, като поклати глава.

— Ще се срещна с нея в телефонната централа. Щом свърша, тръгваш подире й и не се отлепваш от нея. Умна е и ще провери дали не я следят, така че работата ти няма да е от най-лесните, но виж какво можеш да направиш.

Устата на Дик поувисна презрително и той бе обхванат от извънредно рядък изблик на многословие:

— Пишат ли се трудни, значи са лесни.

И се помъкна след мен към централата. Ейнджъл Грейс ме чакаше на вратата. Лицето й беше по-нацупено от всеки друг път, а поради това и не особено привлекателно, като изключим зелените й очи, които бяха твърде слънчеви, за да изглеждат намусени. В ръката си държеше свит на тръба вестник. Нито проговори, нито се усмихна, нито дори ми кимна.

— Да отидем в бара на Чарли, където ще можем да си поговорим — предложих аз и я поведох в обратна посока покрай Дик Фоули.

Не отрони нито дума, докато не се настанихме един срещу друг в сепарето на бар-ресторанта и не дадох поръчката на келнера. Тогава чак разгъна с трепереща ръка вестника.

— Вярно ли е? — попита.

Погледнах къде сочи пръстът й — репортаж за намереното на Филмор Стрийт и Арми Стрийт, но твърде лаконичен. От пръв поглед видях, че не се споменават имена и че полицията е работила доста добре с цензурната ножица. Докато се преструвах, че чета, се питах дали имам сметка да кажа на момичето, че написаното не е вярно. Не видях обаче каква ще е ползата, така че спестих на безсмъртната си душа една лъжа.

— Кажи-речи, вярно — признах.

— Вие бяхте ли там? — Тя бутна вестника от масата на пода и се наклони към мен.

— Да, заедно с полицията.

— Беше ли… — Гласът й прегракна и заглъхна. Белите й пръсти се заеха да мачкат и сучат покривката. Изкашля се. — Кой беше… — Друго не можа да издума.

Пауза. Аз чаках. Тя сведе очи, но не преди да видя как водата гаси огъня в тях. По време на паузата се появи келнерът, сервира поръчаното и пак изчезна.

— Знаете какво искам да ви попитам — произнесе след малко с тих, сподавен глас. — Беше ли? Той беше ли? Кажете ми, за бога!

Претеглих на везните лъжата и истината. Истината пак излезе победител.

— Пади Мексиканеца беше сред убитите… застрелян… в къщата на Филмор Стрийт — казах.

Зениците на очите й се свиха като връхчета на карфици, отново се разшириха и почти закриха зелените ириси. Не издаде никакъв звук. Лицето й беше безизразно. Взе вилицата и поднесе към устата си част от салатата. После още една вилица. Пресегнах се през масата и я взех от ръката й.

— Само си цапаш полата — изръмжах. — За да се храниш, трябва поне да отвориш уста.

Ейнджъл Грейс протегна ръце през масата, сграбчи моята и я стисна, а пръстите й така подскачаха и трепереха, че ноктите й ме издраскаха.

— Да не ме лъжете?! — почти извика, или по-скоро изхълца. — Вие сте свестен! Миналия път във Филаделфия се отнесохте като човек с мен. Пади все повтаряше, че вие сте единственото свястно ченге! Нали не ми погаждате номер?

— Казах самата истина — уверих я аз. — Толкова много ли значеше Пади за теб?

Тя кимна унесено, стегна се, сетне се отпусна в стола си и като че изпадна в транс.

— Винаги можеш да си отмъстиш — обадих се аз.

— Искате да кажете…

— Разприказвай се.

Тя дълго време ме гледа втренчено, с празен поглед, сякаш се опитваше да проумее какво съм казал. Отговора прочетох в очите й, преди да го е изрекла.

— Ако знаете как ми се иска! Но аз съм дъщеря на Джон Кардиган Фалшификатора. Не е в кръвта ми да предам някой от своите. Вие сте от другата страна на закона. Не мога да прескоча оградата. А как ми се иска! Но кръвта ми е изцяло кардигановска. Ще се моля и ще се надявам всяка минута да ги спипате и пречукате, но…

— Ах, какви благородни чувства — присмях се аз. — За кого се мислиш — за Жана д’Арк? Брат ти Франк щеше ли да е накиснат сега, ако партньорът му Джони Водопроводчика не го беше издал за номера при Големите водопади? Я ела на себе си, момичето ми! Ти си крадла сред крадците и на онези от вас, които не играят двойна игра, рано или късно им виждат сметката. Кой пречука Пади Мексиканеца? Другарчетата му! Но ти в никой случай недей да им го връщаш, защото няма да е колегиално. Боже господи!