Дашиъл Хамет - Големият удар

Клиентите разговаряха помежду си, но сякаш не се интересуваха много от казаното. Оглеждаха нехайно заведението и очите им се изпразваха от съдържание, когато спираха на О’Лиъри. А нехайните им, скучаещи погледи неизменно се спираха за малко на Рижия.

Върнах вниманието си към О’Лиъри и Нанси Риган. Той се бе поизправил в стола, но някак си гъвкаво, небрежно, и макар раменете му да се бяха привели, в позата му нямаше нищо сковано. Тя му рече нещо. Той се изсмя и обърна лице към залата, сякаш се смееше не само на думите й, но и на всички тези мъже, дето седяха и дебнеха. Смехът му беше сърдечен, младежки и безгрижен.

Момичето сякаш се изненада за миг — като че ли нещо в смеха му го озадачи. После продължи да говори. Разбрах, че си няма представа от взривоопасността на положението. А О’Лиъри си даваше много добре сметка. Всеки сантиметър от тялото му, всеки негов жест казваше: „Аз съм голям, силен, млад, суров и риж. Щом решите, че сте готови, момчета, аз съм насреща!“

Времето минаваше. Няколко двойки танцуваха. Жан Лару обикаляше наоколо, а кръглото му лице бе помръкнало от тревога. Заведението му беше фрашкано с клиенти, но на него му се искаше да е празно.

Към единайсет се надигнах и махнах на Джак Кунихан. Той се приближи, ръкува се с мен, разменихме си по една-две стандартни фрази на учтивост и той седна на моята маса.

— Какво става? — Думите му бяха прикрити от грохота на оркестъра. — Не всичко ми е ясно, но във въздуха витае нещо. Или може би съм станал истеричен?

— Ей сега ще истерясаш. Вълците се събират на глутници, а Рижия О’Лиъри е агнето. За предпочитане е някое по-крехко, разбира се, но тези типове са участвували в обира на две банки, а в деня на заплатата пликът се е оказал празен, че и плик дори е нямало. Плъзнала е мълва, че Рижия може би знае нещо. Затова е цялата тази работа. Сега изчакват — може би някой трябва да дойде или просто искат да се накъркат достатъчно.

— А ние сме седнали тук, защото това е най-близката маса до мишената, когато се разхвърчат куршумите? — попита Джак. — Дай да се преместим на масата на Рижия. Там ще сме още по-близо, а и момичето ми харесва.

— Обуздай нетърпението си, ще успееш да се позабавляваш — обещах му аз. — Нямаме никаква сметка да пречукат О’Лиъри. Ако започнат да се пазарят с него по джентълменски, ние ще си траем. Но ако започнат да го замерят с туй-онуй, веднага се хвърляме да отърваваме и двамата.

— Смели думи, момчето ми! — Той се усмихна широко, но устните му побеляха. — Ще споделиш ли с мен някакви подробности, или просто ще се приближим до тях и ще ги отървем простичко, без да се набиваме на очи?

— Виждаш ли вратата зад гърба ми вдясно? Като започне патакютата, аз ще се промъкна и ще я отворя. Ти дръж средната линия. Щом извикам, започваш да помагаш на Рижия да си пробие път към вратата.

— Ясно. — Той огледа насъбралите се главорези, облиза устни и свали очи към ръката си, която държеше цигара — ръката му трепереше. — Надявам се, че няма да ме вземеш за страхопъзльо — додаде. — Но не съм стар и опитен убиец като теб. Очертаващата се касапница предизвиква в мен някаква реакция.

— Реакция — дрън-дрън! Просто си умираш от шубе. Но внимавай, без глупости! Ако се опиташ да превърнеш всичко във водевил, ще унищожа и малкото, което бандитите оставят от теб. Ще правиш само каквото ти се каже. Ако ти хрумнат гениални идеи, запомни ги, за да ги споделиш с мен след това.

— Ще се държа безупречно — увери ме той.

Наближаваше полунощ, когато вълците дочакаха онова, което дебнеха. И последната следа от престорено безразличие изчезна от лицата, които постепенно ставаха все по-напрегнати. Столове и крака застъргаха по пода, когато мъжете се заотдръпваха назад. Мускулите се стегнаха и телата се подготвиха да влязат в действие. Езиците заоблизваха устните, очите се впериха съсредоточено във вратата.

В заведението влизаше Ванс Стридата. Беше сам; кимна на някои познати, понесъл грациозно високото си тяло, с гъвкава стъпка, с добре скроен костюм. Самоуверена усмивка цъфтеше по острите черти на лицето му. Влезе, без да бърза, и незабавно се запъти към масата на Рижия. Не виждах лицето на червенокосия великан, но мускулите на врата му се напрегнаха. Момичето се усмихна сърдечно на Ванс и му подаде ръка. Направи го ужасно естествено. Явно нищо не знаеше.

Ванс прехвърли усмивката си от Нанси Риган към Рижия — както котката би се усмихнала на мишката.

— Как вървят работите, Рижи? — попита.