Дашиъл Хамет - Големият удар

Докато ние се изкачвахме пипнешком, долу в коридора вреше и кипеше. Прииждащите от задната врата се бяха смесили с преследвачите ни и разменяха удари, псувни, а от време на време и по някой изстрел. Господ сили да им дава! Ние се катерехме нагоре — Джак водеше, след него момичето, после аз и накрая О’Лиъри.

Джак галантно разчиташе пътните знаци и предупреждаваше Нанси:

— Внимавайте, тук има малка площадка… сега лек завой наляво… опрете ръка о стената и…

— Млъкни! — изръмжах аз. — По-добре я остави да падне, отколкото онези долу да ни надушат къде сме!

Стигнахме горния етаж. Непрогледен мрак. Сградата беше триетажна.

— Изгубих проклетите стълби! — оплака се Джак, Взехме да се бутаме в тъмнината и да търсим пипнешком стълбите, които трябваше да ни отведат на покрива. Не ги открихме. Суматохата долу позаглъхна. Гласът на Ванс разясняваше на неговите хора, че се избиват едни други, и питаше къде сме отишли. Изглежда, никой не знаеше. Ние също.

— След мен — изръмжах и ги поведох по тъмния коридор към дъното на къщата. — Все някъде трябва да отидем.

Долу все още беше шумно, но боят бе престанал.

Чуха се гласове, настояващи за светлина. Блъснах се в някаква врата в дъното на коридора и я отворих. Стая с два прозореца, през които проникваше слаба светлина от уличните лампи. След мрака на коридора ни се видя ярко осветена. Малкото ми паство ме последва и затворихме вратата.

Рижия прекоси стаята и провря глава през отворения прозорец.

— Гледа към задната уличка — прошепна. — Няма начин да се слезе, освен ако не скочим.

— Има ли хора? — попитах.

— Никого не виждам.

Огледах стаята: легло, два стола, скрин и маса.

— Ще изхвърлим масата през прозореца — рекох. — Ще я метнем колкото се може по-надалеч и ще се надяваме, че данданията ще ги подлъже натам, преди да са се сетили да надзърнат тук.

Рижия и момичето се уверяваха един друг, че нищо им няма. Той се откъсна от нея, за да ми помогне с масата. Вдигнахме я, уравновесихме я, залюляхме я и я метнахме. Добре стана — разби се в стената на отсрещната сграда и падна с гръм и трясък в задния двор върху купчина ламарина или цяла батарея от боклукчийски кофи, но във всеки случай нещо, което вдигна разкошна дандания. Едва ли се бе чула на повече от две преки разстояние.

Отдръпнахме се от прозореца в момента, в който от задната врата на Лару изригна поток от мъже.

Момичето, след като не откри по Рижия никакви рани, се бе заело с Джак. Бузата му беше порязана. Нанси се засуети около него с носна кърпичка в ръка.

— Щом свършите с тази рана — уверяваше я Джак, — ще отида да си набавя още една.

— Ако приказвате, никога няма да свърша — само си мърдате бузата — отвърна момичето.

— Чудесно! — възкликна той. — Сан Франциско е вторият по големина град в Калифорния, а Сакраменто е столица на щата. Обичате ли географията? Да ви разкажа ли за остров Ява? Никога не съм бил там, но пия кафето им. Ако…

— Ама че сте глупав! — засмя се тя. — Ако не стоите мирен, няма да се занимавам с вас!

— Млъквам веднага — обеща той.

Всъщност тя само бършеше кръвта, а по-добре щеше да бъде, ако я оставеше да засъхне. След като привърши с тази напълно излишна хирургическа операция, свали ръка от бузата му и огледа гордо резултата, който изобщо липсваше. Щом ръката й се изравни с устата му, Джак вирна глава и целуна връхчето на единия й пръст.

— Стига глупости! — сгълча го тя и си дръпна ръката.

— Престани веднага — изръмжа О’Лиъри — или ще ти спраскам главата!

— Затваряй си устата! — рече Джак Кунихан.

— Рижи! — извика момичето, но твърде късно. Дясната ръка на О’Лиъри вече бе замахнала. Ударът улучи Джак по носа и го стовари безчувствен на пода. Рижият великан се извъртя на пети и ме загледа отгоре-надолу:

— Нещо да ми кажеш?

Усмихнах се първо надолу, към Джак, сетне нагоре, към О’Лиъри.

— Срамувам се за него — рекох. — Да допусне да го събори един професионален боксьор, и то с дясно кроше!

— Искаш ли и ти?

— Рижи! Рижи! — молеше го момичето, но никой не му обръщаше внимание.

— Само ако крошето е дясно — отвърнах аз.

— Дясно ще е — обеща Рижия и замахна.

Аз демонстрирах класа, като финтирах ловко и опрях пръст в брадичката му.

— Така можеше и с лявата — казах.

— Ами? Ето с лявата.

Успях отново да се измъкна, като го сграбчих за ръката и я извих зад гърба си. Но с това акробатичният ми запас се изчерпа. Изглежда, щеше да ми се наложи да приложа по-сериозна хватка. Момичето се вкопчи в ръката му и увисна на нея.