Джилиан Хофман - Възмездие

Знаеше точно какъв ще бъде краят й. Дори какво ще чувства.

Кога ще настъпи смъртта? Може би той е вече тук и наблюдава безмълвно в тъмнината? Гледа я как плаче и чува скимтенето й. Вижда как се бори и се надява, че сърцето й ще издържи на натоварването…

Можеше само да стои в пълния мрак. И да чака.

— Извинете за безпокойството, доктор Чеймбърс, но имате посещение. — Гласът на Естел прозвуча внезапно от интеркома на бюрото му. — Специален агент Фалконети от полицейското управление на Флорида.

— Добре. Поканете го за няколко минути в чакалнята, докато привърша — отговори той пред микрофона. След това прегледа бележките, които си беше водил при последния пациент за деня.

Естел погледна през прозорчето си видимо разтревожения Доминик Фалконети. Помнеше го от телевизионните предавания на процеса, но там той беше винаги уверен и спокоен. Днес изглеждаше невероятно притеснен. Сигурно заради новината, помисли си тя.

— Агент Фалконети, докторът ще ви приеме след няколко минути, заповядайте, седнете в чакалнята — кимна тя по посока на кожените кресла.

— Благодаря ви — каза Доминик.

Естел продължи да го наблюдава с любопитство. Направи й впечатление, че той изобщо не седна. Разхождаше се из чакалнята и на два пъти си погледна часовника.

В този момент д-р Чеймбърс влезе в приемната. Мина покрай Естел и отвори вратата на чакалнята.

— Агент Фалконети, моля заповядайте. — И го поведе към своя кабинет.

Доминик тръгна след него по мексиканските плочки и влезе в спокойната жълто-синя стая. — С какво мога да ви бъда полезен, Дом? — попита Чеймбърс, след като затвори вратата след тях.

— Сигурно сте чули — започна Доминик.

— За Си Джей Таунзенд ли? Да, разбира се. От два дни върви по новините. Има ли някакво развитие?

— Не. Абсолютно нищо. Затова съм тук — поколеба се той, преди да продължи. — Не зная дали ви е известно, но ние се срещаме. Тя ми е казвала, че ви посещава като пациентка. Затова искам да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се, Дом. Готов съм да ви помогна с каквото мога, но не бива да ме питате какво обсъждаме с нея. Това е лекарска тайна, нали знаете.

— Разбирам много добре. Искам само да ви попитам кога я видяхте за последен път.

Грег Чеймбърс го погледна изпитателно. Беше мислил за възможността да бъде потърсен от него. Но ако великият специален агент знаеше или подозираше какъв би могъл да бъде отговорът на този въпрос, той щеше да звънне на вратата му още преди два дни. Очевидно е, че не знае и за другите от списъка на специалната му клиентела. Си Джей е била дискретна.

— Не съм я виждал от процеса. Това беше преди седмици, нали?

— Разговаряли ли сте с нея?

— Оттогава — не. Тя вече не идва при мен за лечение. Съжалявам, но не зная с какво мога да ви помогна — повдигна той рамене.

— Имате ли някакви предположения? Къде може да е? Крие ли се? Може би от някой, от когото се страхува?

Ясно, в полицията нямат никаква представа. Абсолютно никаква. Те дори не знаят дали в случая има изчезнало лице или лице, което иска да се крие. Тъжно е да наблюдаваш как великият детектив се измъчва при мисълта, че любимата може да го е зарязала. Хукнала с някой друг.

— Не, Дом. Не мога да помогна. Освен, може би… — Той замълча, като че ли се колебаеше дали да продължи мисълта си. — Си Джей е малко своенравна. Ако ме питате за предположения, не бих изключил възможността да е почувствала нужда от чист въздух и малко свобода. — Гледаше Доминик право в очите и разбра, че това е отговорът, който той очакваше, но не искаше да чуе.

Доминик бавно кимна. След това подаде на доктора визитната си картичка и му каза:

— Благодаря. Ако установите контакт с нея, моля ви, обадете ми се веднага. Ще ви напиша и домашния си телефон, макар че имам постоянна връзка със служебната линия. Просто ако по някаква причина не ме откриете…

— Разбира се. Съжалявам, че не мога да ви бъда по-полезен.

Доминик се обърна и се запъти към изхода с наведена глава. Езикът на тялото му беше красноречив. Доктор Чеймбърс го проследи как мина край Естел, как й кимна едва забележимо, докато преглъщаше с мъка онова, което добрият чичо доктор му бе казал и което беше премълчал.

След това отвори тежката дъбова врата, качи се на колата и си замина.

Вратата се отвори и стаята се изпълни със светлина. Чу се подрънкване на ключове.

Той се отправи към ъгловата мивка и започна да мие ръцете си с гръб към нея. До мивката стоеше металната количка, отрупана с инструменти. Скалпели с различни размери, ножици и костни клещи, игли, комплект за интравенозно вливане с торбичка, ножчета за бръснене. Той си изми старателно ръцете като хирург пред операция и след това грижливо ги изсуши с книжни кърпи. Отвори едно чекмедже в шкафа, извади кутия стерилни гумени ръкавици и акуратно измъкна от нея един чифт.