Джилиан Хофман - Възмездие

— С агент Фалконети все още ли сте заедно?

— Да. Бяхме прекъснали за кратко, но сега отново сме заедно. С него ми е добре.

— Не съм се престарал — каза той, докато поставяше на масичката пред креслата поднос с шампанско, чаши и чинии с мезета. — Това са остатъци от празненството за рождения ден на Естел. — Разположи се срещу нея и продължи. — Той реши делото, нали? Обърна вълната, така да се каже.

— Да. Голям детектив. Откри трофеите. И тези ужасни снимки. Не съм виждала такива досега.

— Наистина са ужасни.

— Треперя при мисълта какво щеше да стане на процеса, ако не беше ги намерил.

— Или не се беше сетил къде да търси. Радвам се, че разговарях с него след онази конференция. Иначе нямаше да открие следата.

— Каква следа? — Обзе я необяснимо тревожно чувство.

— Къде да търси. Посъветвах го да погледне и в друго криминално дело. Защото човек никога не знае какво може да излезе оттам. Шампанско?

Мозъкът й забръмча от въпроси. На които не беше сигурна, че иска да чуе отговорите. Припомни си и последните думи на Лурдес в залата на съда.

— Съжалявам за онази вечер — каза бавно, сменяйки темата, за да спечели време и да обуздае мислите си. — Бях в шок. Обвинението ми се разпадаше. Казах неща, които не трябваше.

— Ти беше под силно напрежение.

— Да, вярно.

С движение на ръката той я подкани да си сипе шампанско. Тя обаче не можеше да отхвърли от себе си вледеняващото усещане, което я сковаваше. Инстинкт, че нещо не е в ред.

— Надявам се, че разбираш трудното ми положение тогава с Бил Бантлинг като мой пациент и всичко останало — каза той. — И още по-трудното положение, в което ме поставяш сега.

Тя поклати леко глава, докато изваждаше бутилката френско шампанско от старинния съд за лед, изработен от оловно кристално стъкло. На дъното на съда имаше някакъв тъмночервен предмет.

— Затруднението, което изпитвам, защото силно желая да те изчукам — каза той.

Остър писък разкъса тишината на кабинета, отразявайки се многократно в стените. Той седеше срещу нея, кръстосал небрежно крака и се усмихваше с вида на човек, който се забавлява.

Трябваше да минат няколко мига, преди да осъзнае целия ужас, мозъкът й да проумее немислимото и тя да се озове на ръба на бездната. Преди да разбере, че тъмночервеният предмет на дъното на кристалния съд е човешко сърце, а писъкът, който кънти в ушите й, е нейният собствен.

Стиснала в ръка бутилката шампанско, тя скочи от креслото и го бутна назад така рязко, че то падна с трясък на пода. Вратата! Бързо навън! Втурна се към затворената врата, но усети ръката му да стиска яката на сакото й и да я дърпа назад. Обърна се и го удари с всичка сила по лицето с бутилката.

Той беше по-бърз. С дясната си ръка блокира удара и тя го чу да изръмжава, когато бутилката се счупи от удара в костта. Шампанското експлодира и обля всичко, стичайки се по лицето и косата й. Обърна се към вратата, но пръстите му я държаха здраво и той я дръпна назад към себе си. Извъртя се бързо, измъкна ръце от ръкавите и го остави да стиска сакото. Хвана дръжката на вратата, отвори я и успя да стигне до средата на празния и тъмен кабинет на Естел. Още малко и щеше да излезе в чакалнята, но той я настигна, усети запъхтяния му дъх до ухото си. Дръпна я силно надолу за раменете, пръстите й се изплъзнаха от дръжката на входната врата и тя се стовари под него върху мексиканските плочки.

Усети остра, пареща болка в крака си, а гърбът й бе силно натъртен от удара в коравия под. Стаята се замъгли за миг и тя помисли, че е счупила крака си при падането.

Чеймбърс седеше на пода до нея и се опитваше да си поеме дъх, а тя се мъчеше да освободи затиснатия от тялото й крак. Гледаше я и се усмихваше. Защо се смее?

Погледна към крака си, който я болеше силно като прободен с нож и очакваше да види локва от собствената си кръв. Тогава забеляза спринцовката, която стърчеше празна от бедрото й. Стаята отново се завъртя, мислите й се заблъскаха несвързано. Опита се да изтръгне спринцовката от крака си, но ръцете й отказваха да се подчинят. Остана да лежи на пода, тялото й тежеше неимоверно много. Той беше седнал до нея и я наблюдаваше внимателно, но постепенно усмивката му се размаза и излезе от фокус. Флуоресцентните лампи на тавана бляскаха в такт с нейното мигане. Опита се да каже нещо, но не можа да изрече и дума. Езикът й беше надебелял. Последното, което чу, бе музиката на Бах, идваща от кабинета на Естел. Класическа музика за успокояване на лудите. След това всичко потъна в мрак.