Джилиан Хофман - Възмездие

Видя развързаната й китка, стиснатия юмрук, треперещ в нервно очакване, преди да направи отчаян опит да спаси своя живот с цената на неговия. Наблюдаваше разширените й от ужас очи, остави я да заеме позиция. А после, бърз като светкавица, предотврати нейния удар и я постави в шахмат.

Юмрукът й беше като топка, между пръстите й бликнаха яркочервени струйки кръв, пробягаха към китката и закапаха по плота. Той разтвори дланта й с две ръце. Тя стенеше и се съпротивляваше. В ръката й видя скалпел номер 5, врязал се дълбоко в плътта й от стискането. Взе го от нея с жеста на родител, който отнема играчка на непослушното си дете.

Тя завъртя глава в признание на поражението си и сълзите отново рукнаха от очите й. Нейният последен опит се провали. Забавляваше го, че има толкова сила. Достоен противник — може би най-добрият досега. Но за съжаление, не достатъчно добър.

Първо го стресна писъкът й, а по ясно произнесените думи в ухото му разбра, че действието на халдола почти напълно е преминало. По-бързо, отколкото очакваше. В този миг пронизваща и пареща болка се вряза във врата му и той усети, че собствената му кръв се стича по престилката, а зеленото става тъмночервено.

Забавата премина в изненада. С потъмняло от гняв лице тя крещеше по него. Той вдигна ръка към врата си в безполезен опит да затисне малкия прорез, от който кръвта бликаше като фонтан. Чувстваше как се дави в собствената си кръв и от гърлото му излиза клокочене вместо глас. Животът му изтичаше по обувките и образуваше локва на пода.

Опита се да я сграбчи, за да й извие врата, но не я стигна, залитна назад и се свлече по стената. Тя седеше на носилката и от очите й струеше омраза. В лявата си ръка стискаше друго острие, от което капеха червени капчици. Неговата собствена кръв.

В този момент той се уплаши, защото разбра, че е допуснал класическата грешка.

Беше я подценил.

Тя знаеше, че това е последният й шанс. Една-единствена възможност той да се приближи достатъчно, за да може да забие острието в окото, ухото или врата му. Силите й бяха ограничени, а ръцете още много слаби.

Той прекоси стаята, като си тананикаше. Застана близо, наведен над нея и намръщен. Тя разбра, че нещо не е наред. Стисна ръка и притисна още по здраво скалпела до дланта си. Дали не е върнала носилката на същото място? Или е преместила твърде настрани количката с инструментите? В пълния мрак беше невъзможно да види как са разположени предметите в стаята и кой точно къде се е намирал.

Той беше близо, но не достатъчно. Явно бе разбрал, че нещо не е наред. Връзката. Видя, че ръката й не е завързана. Въпреки ледения въздух в стаята, по лицето й се стичаше пот. Хвана ръката й, повдигна я и я пусна върху платформата. Тя я остави да падне и се опита това да изглежда естествено, но без да изпуска скалпела. Не се издавай. Каквото и да става, не се издавай. Той, изглежда, остана доволен и се обърна към количката с инструментите.

Тайно в себе си тя въздъхна с облекчение. По-близо. Ела по-близо да ми сложиш венозната система. Още няколко сантиметра.

Внезапно той сграбчи китката й и я притисна с всичка сила към платформата, опитвайки се да разтвори пръстите й. Не. Не. Не отпускай ръка. Стисна още по-здраво скалпела и усети как той се врязва в кожата, сухожилията и мускулите. Въпреки това не го пускаше. Докато и последният й пръст не бе разтворен и тя бе ограбена отново. Той се усмихна самодоволно, разгадал отново нейните намерения. Пак бе провалил плановете й. По лицето й се стичаха сълзи. Боже мой, не. Всичко не може да свърши по този начин.

По-близо. Ела по-близо, копеле. Имам още една карта в ръката си. Последен опит, преди да заспя завинаги. С малко късмет, този път ще успея. Защото това е последният ми шанс.

Лицето му беше на сантиметри от нейното, а в ръката си държеше спринцовката и гумената лента.

— Пържи се в ада! — изкрещя тя в ухото му.

В лявата си ръка стискаше скалпел номер 3. С всичката сила, която можеше да събере, тя заби острието във врата му. Бликна кръв като от фонтан. Триумфалният израз в очите му внезапно се замени с шок и изненада.

Той залитна назад и хвана с ръка врата си. Блъсна металната количка и я запрати към стената. Хирургическите инструменти се разпиляха с дрънчене по черните плочки на пода. Протегна ръка към нея, като с другата държеше врата си, после се свлече по стената.

Навсякъде имаше кръв. Вероятно бе срязала каротидната артерия, защото кръвта шуртеше по зелената му престилка. Той продължаваше да я гледа вторачено и лицето му бе потъмняло от ярост. Давеше се, не можеше да диша.