Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

Но ако се окажеше, че е в ход някой от другите два варианта — телефонен разговор между двамата играчи, проведен в последния момент — той щеше да предостави на полицаите възможност да открият местоположението на похитителя още преди срещата с осиновителите. Ла Моя щеше да постави мястото под наблюдение, а Болд или Матюс щяха да проследят човека, който щеше да достави детето, и по този начин щяха да увеличат шансовете си да идентифицират човека, който би могъл да ги отведе до Сара.

В същия този момент Матюс се опитваше да се свърже с Брул с надеждата, че той ще й предостави справка за изходящите телефонни разговори на Шевалие.

От своя страна Ла Моя трябваше още преди срещата в десет часа да проследи входящите телефонни разговори на Шевалие.

Той напусна наблюдателния си пост, разположен на третия етаж на една опожарена сграда на половин пряка надолу по улицата от кантората на Шевалие, и се преоблече в чифт избелели зелени работни дрехи, които бе купил от Армията на спасението. Нахлупи омачкана бейзболна шапка на главата си и се спусна по противопожарната стълба от задната страна на сградата, пренебрегнал централното стълбище на опожарената сграда, което приличаше на прегоряла филия. И бе почти толкова надеждно. Каубойските му ботуши от щраусова кожа изобщо не се връзваха с облеклото му и определено можеха да провалят дегизировката му, но имаше някои неща, с които Ла Моя категорично отказваше да прави компромиси.

Ла Моя вярваше, че дегизировката — всяка дегизировка — се гради основно от излъчването на индивида. Нито работните дрехи, нито официалният костюм на банкер, нито пък уредите и такъмите на телефонния техник можеха сами по себе си да заблудят някого; решаващ бе начинът, по който тези дрехи и съответното оборудване допълваха същността на дадената личност. Ако един човек се облече като уличен бездомник, а запази походката си на моряк, представлението му ще се превърне във фиаско. Ако същият този човек излъчва първична сила и заплаха за околните, то хората по тротоарите ще се отдръпват от пътя му. Един майстор по поддръжка на сгради трябва да разбира добре ролята, която играе, да вярва, че хората не могат да просъществуват без услугите му, да демонстрира увереност, когато отключва с ключа, който носи, или пък си служи с гаечния ключ, прибран в кутията с инструментите му.

Ла Моя се приближи до служебния вход на сградата. Вървеше с присъщата си наперена и самоуверена походка, с която бе прониквал в сградата вече пет пъти. Отвори си без всякакви усилия. Включи осветлението и без да бърза, тръгна надолу към сутерена — той се намираше в тази сграда напълно законно. Тук му беше мястото. Другите да го духат!

Стигна до задната стая и свали идентифициращото устройство, което бе поставил върху двата телефона на адвоката — техниците от телефонната компания бяха имали добрината да маркират кабелите за всеки един от телефоните. За негово огромно съжаление никой не се бе обаждал на Шевалие от момента, в който предишната вечер Ла Моя бе проверил устройството. Много популярен тип, няма що!

Може би Брул имаше нещо за тях; изходящите разговори на Шевалие бяха също толкова важни. А може би и там щяха да ударят на камък. Може би единственият шанс на Сара бе предстоящата среща в кабинета на един непочтен адвокат в най-горещия град на света. Може би всичко зависеше от способността му да проследи човека, който щеше да донесе момиченцето на семейство Китридж, да го следва толкова дълго, колкото е нужно, да върви по петите му, докато той, или тя, го отведе до Гайдаря от Хамелин и малката Сара Болд.

Тази мисъл му хареса. Може би този път съдбата щеше да се окаже на негова страна.

Представяйки се като Синди Бремър, Дафни си обу ниски обувки и облече кремав ленен костюм без ръкави. Единственото й украшение бе обикновена перлена огърлица, която съответстваше на перлените й обици. Сложи си съвсем малко руж, бледочервено червило, почти незабележими сенки върху клепачите, очертани с тънка очна линия.

Намачканите панталони в цвят каки на Болд и закопчаната догоре синя памучна риза бяха в пълен контраст с изискания външен вид на жена му. Бледото му, измъчено лице с изпъкнали скули и хлътнали от изтощение очи му придаваха вид на сериозно болен. Той беше само придружител на съпругата си, човек, от когото се очакваше да носи празното бебешко столче, да й отваря вратите, да урежда пътуването им и да поддържа разговора, играейки съвършено ролята на предан съпруг, който плува през живота в дирята, оставена от съпругата му, а вълните на променливото й настроение го подмятат насам-натам като безполезна останка от разбил се кораб.