Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

Вратата на шофьора се отвори и Ла Моя се приготви за действие — остави тридесет и осем милиметровия пистолет, който Болд му бе заел, и зашеметяващата палка, която винаги носеше в десния си ботуш. Неговата бе по-малка и не толкова мощна модификация на въздушния TASER на Гайдаря от Хамелин. Ла Моя се увери, че шперцът е в джоба на якето му. Никакви белезници, никакви значки. Животът му се беше променил — в това не можеше да има никакво съмнение.

Не разпозна Лиза Кроули, която бе видял на снимката, осигурена им от детектив Брул от полицейското управление на Ню Орлиънс. Облечена делово в съответствие с отговорностите на работата, която вършеше, и предвид статуса й на държавен служител, тази жена носеше искрящо бяла колосана блуза и чифт идеално изгладени панталони в цвят каки. Ла Моя предположи, че си е сложила перука — една от многото, с които очевидно разполагаше, но тя стоеше чудесно на главата й и по забележителен начин допълваше външния й вид. На главата си бе завързала пъстър шал, очите й бяха скрити зад тъмни очила. Можеше да е всяка жена от този град…

Ла Моя се зачуди дали шалът и очилата не прикриваха нараняванията, които бе получила при катастрофата в Бойс. Ако предположенията му се окажеха верни, тя не можеше да направи нищо, за да се скрие от зоркия им поглед. Белезите по тялото, колкото малки и незначителни да са, са дар божи за всяко ченге.

Мошениците, които си вадеха хляба, злоупотребявайки с доверието на околните, бяха обиграни майстори в промяната на самоличностите си. Ла Моя очакваше, че Лиза Кроули ще влезе в сградата като една личност, а само минути по-късно ще излезе оттам като съвършено различна жена. Жената, която щеше да се качи по-късно в тауруса и да отпраши по пътя, може би нямаше да е същата като жената, която току-що бе пристигнала. Кроули отвори задната врата на колата, наведе се навътре и извади бебешко столче.

Ла Моя се упъти към противопожарната стълба на отсрещната опожарена сграда и към парещото слънце на поредния жарък ден. Задачата му беше лесна на думи, трудна за изпълнение и съдбоносна за спасението на Сара: трябваше да постави Лиза Кроули под наблюдение и да не я изпуска от поглед. Болд бе поверил в ръцете му живота на дъщеря си.

И Ла Моя бе твърдо решен да не го подведе.

— Брадли? — повтори отново изпълнения с подозрения Шевалие и се отдръпна от прозореца.

— Това е начинът на Синди да ме постави на място — отвърна Болд, импровизирайки. — Една от онези закачки между съпруг и съпруга, водеща началото си от една история от детството ми, която ми се иска да не й бях разказвал. — Болд погледна Дафни и продължи заради спокойствието на адвоката: — Учителите бяха единствените в училище, които знаеха и помнеха името ми. Всички останали ми викаха Брадли. След време това започна да ми лази по нервите. Намразих името Брадли. И все още го мразя. Май никой не успява да запомни истинското ми име. Брадфорд.

— Когато те нарека Брадли, веднага привличам вниманието ти, скъпи — заяви Дафни, която без никакво колебание се включи убедително в играта. — А ти знаеш колко обичам да приковавам върху себе си цялото ти внимание. — Тя подръпна подгъва на роклята си и го повдигна малко повече от необходимото. Прекрасно знаеше как да привлече вниманието и на Шевалие.

Шевалие дръпна от цигарата си. Малките му очички продължаваха да шарят между лицата на двамата му клиенти.

Болд почувства капка пот, която се спусна надолу по ребрата му. От коридора долетяха стъпки, които приближаваха към вратата на офиса. Болд осъзна, че жената, която трябваше да им донесе Труди Китридж, е вече тук.

Дафни скочи от мястото си, оправи с ръка роклята си и се насочи право към детското столче — бебето! — но се спря в последния момент, решила, че е редно да се представи на жената. В отговор жената също им каза името си:

— Сюзън Чембърс.

Жената, нарекла се Чембърс, подаде бебешкото столче на Дафни, остави на пода пътната чанта, която носеше преметната през рамо, и колебливо свали слънчевите си очила. Лявото й око бе насинено и значително подуто.

Тя побърза да изпревари въпросите им.

— Подхлъзнах се на излизане от ваната. — Докосна шала си. — Много глупава злополука.

— Надявам се, че сте се консултирала с лекар — обади се Болд, пристъпи по-близо до нея и внимателно се вгледа в лицето й, опитвайки се да запомни всяка черта, всеки недостатък и отличителна особеност. Никога нямаше да може да забрави това лице; постара се да го запомни завинаги.