Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

— Ами семейство Бремър? — попита го Дафни.

— Детската стая е напълно готова. Но нищо не е било използвано. Няма памперси. Повечето от дрешките все още си стоят с етикетите. Една детска стая, приготвена в очакване на бебето.

— Това ли е всичко? Всичко, с което разполагаме?

— До телефона в кухнята има календар, на който е отбелязан уикендът, а под него пише НО . С главни букви. Ню Орлиънс. Те са. Не можах да намеря телефонната сметка за март — може би още не е пристигнала — но през февруари са се обаждали в кантората на Шевалие поне веднъж седмично. Те са — повтори Болд. — Труди Китридж.

— По дяволите! — възкликна Дафни, обърна се и свали стъклото на прозореца, за да глътне малко чист въздух. — Кошмарна работа. — Раменете й се стегнаха и на Болд му се стори, че тя плаче.

Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Той отговори и чу характерен женски глас, който изговори думите:

— Окръг Скагит. — Беше Тереза Русо, компютърният експерт, с която Болд се бе консултирал за видеофилма с условията по отвличането на Сара.

— Моля?

— Кабелният оператор, излъчил предупреждението за влошените метеорологични условия в програмата на Си Ен Ен. Той обслужва Скагит. Него ден са излъчили предупреждение за възможно наводнение.

— Работиш до късно.

— Съобщението се бе забутало из електронната ми поща. И се боя, че е стояло там цели два дни. Съжалявам за това, но получавам по тридесет и пет съобщения на ден. Помислих си, че би искал да научиш веднага.

— Скагит? — попита Болд. — Сигурна ли си?

— Абсолютно — изръмжа Русо. — Това ще се отрази добре на разследването, нали? Искам да кажа, че камионите на ФедЕкс, изпратени в Скагит по това време, едва ли са били чак толкова много. Сигурна съм, че са били значително по-малко, отколкото в централната част на Сиатъл.

— Имаш ли някакви познати във ФедЕкс?

— Може и да познавам някой от компютърния им отдел — отвърна тя. — Все пак компютърните специалисти сме една относително малка и затворена общност. Може да се окаже дори, че именно ние ги снабдяваме с програмни продукти. Ще трябва да проверя.

— Провери — настоя Болд. — Хората в компютърния отдел би трябвало да имат достъп до всички дневници и разписания на камионите.

— Искаш да опитам, или настояваш непременно да получиш тази информация? — заинтересува се Русо.

— Имаш ли нещо против?

— Никакъв проблем. Значи се интересуваш от маршрутите и разписанията на всички коли, работили в Скагит?

— На двадесет и втори март.

— Датата ми е известна. — Болд долови колебанието, предшестващо следващия й въпрос. — Как е Лиз? Чух, че излязла от болницата.

Произнесе думите с такава интонация, че те прозвучаха като смъртна присъда. А може и да имаше известно основание.

— Наистина си е вкъщи — потвърди Болд. — Добре е. — Погледна часовника на таблото на колата. Беше обещал да се обади у дома, но не можеше да си спомни за колко часа беше уговорката им. Изобщо не беше сигурен, че Лиз наистина е добре. Отново насочи вниманието си към Русо. — С риск да ти се сторя нахален, искам да знаеш, че колкото по-скоро…

— Разбрах. Какво да правя, ако открия нещо? Да ти изпратя съобщение по електронната поща?

— Ще имаш ли нещо против да минеш и да оставиш онова, което си научила, при Лиз?

— Договорихме се. И без това искам да я видя.

Болд й благодари и затвори.

— Нещо важно? — попита Дафни и избърса носа си с книжна кърпичка.

Тя познаваше гласа му твърде добре. Познаваше и него самия. Беше доловила вълнението, прокраднало се в гласа му, усетила бе трескавото му очакване и нетърпение. Болд не беше споменал на хората от екипа си за камиона на ФедЕкс; беше запазил тази информация за себе си, макар че не беше сигурен защо. Още лъжи. Но те вече не го измъчваха толкова. И той си даваше сметка, че е затънал до гуша в неприятности.

Вляво на пътя се появи къщата на семейство Бремър и му спести необходимостта да отговаря на въпросите й.

Болд паркира взетата под наем кола на улицата с ясното съзнание, че следващите двадесет или тридесет минути са от съдбоносно значение за спасяването на Труди Китридж, а от там и на Сара. Двамата с Дафни мълчаливо изкачиха каменните стълби, които отвеждаха към входната врата. И двамата размишляваха върху важността на предстоящия разговор.

— Ти разбираш, че…

— Да — прекъсна го Дафни. — Чудесно разбирам всичко.

Болд натисна входния звънец — кой знае защо изпита усещането, че току-що е дръпнал спусъка на пистолета си. Брад Бремър открехна вратата и надникна през пролуката — имаше детинско на вид, но красиво лице.